Градинаря дойде при нея точно преди зазоряване.
Беше елегантен мъж, може би малко над средния ръст, добре сложен. От онзи тип, които винаги изглеждат поне десет или петнайсет години по-млади, отколкото са в действителност. Тъмноруса коса, винаги идеално сресана и подстригана, светлозелени очи с цвят на море. Не може да се спори, че беше красив, макар стомахът ми да се обръщаше, щом го зърнех. Никога преди не го бях виждала облечен в черно. Стоеше на входа с палци, подаващи се от джобовете, и ни гледаше.
Лионет пое дълбоко дъх, яростно стисна Блис, прошепна нещо в ухото ѝ и я целуна за сбогом. След това се обърна към мен и ребрата ме заболяха от силата на прегръдката ѝ.
— Казвам се Касиди Лорънс — прошепна тя толкова тихо, че едвам я чух. — Моля те, не ме забравяй. Не му позволявай да остане единственият, който да ме помни. — Целуна ме, затвори очи и позволи на Градинаря да я отведе.
С Блис прекарахме останалата част от предобеда в стаята на Лионет и разглеждахме дребните вещи, която бе успяла да натрупа през последните пет години. Беше живяла там пет години. Свалихме завесите, които ѝ осигуряваха лично пространство, сгънахме ги заедно със завивките на спретната купчина и ги оставихме в края на голия матрак. Книгата, която бе държала под възглавниците си, се оказа Библията, в чиито полета пет години бе описвала своя гняв, отчаяние и надежди. Имаше и достатъчно хартиени оригами животни за всички момичета в Градината, така че цял следобед ги раздавахме в комплект с черните дрехи. Когато седнахме да вечеряме, в стаята не бе останало нищо от Лионет.
Същата вечер стените се спуснаха. С Блис се свихме на моето легло, което вече имаше повече завивки от един чаршаф. Заслужих си личните вещи, като не създавах проблеми и не се опитвах да се самоубия, така че вече разполагах със спално бельо в същите наситени розови и лилави цветове като долния чифт криле на гърба ми. Блис плака и руга, когато стените се спуснаха и ни затвориха в стаята. Вдигнаха се след няколко часа и преди да се качат на повече от педя от пода, тя ме сграбчи за ръката и двете заедно излязохме през портала, за да бродим по коридорите.
Успяхме да минем само метър-два.
Там, облегнат на стената на красивия ни затвор, стоеше Градинаря и разглеждаше момичето зад стъклото. Главата ѝ бе паднала върху гърдите, малки каишки под мишниците ѝ я държаха изправена. Прозрачна смола изпълваше останалото пространство, а роклята се вееше из него, все едно бе потопена под вода. Виждахме всеки детайл от ярките криле на гърба ѝ, който бе почти притиснат в стъклото. Всичко, което бе представлявала Лионет — дръзката ѝ усмивка, очите ѝ, — бе скрито, така че крилете ѝ да останат единственият фокус.
Градинаря се обърна към нас и прокара ръка през заплетената ми от спането коса, като леко подръпна възелчетата, на които се натъкна.
— Забравила си да си вдигнеш косата, Мая. Не мога да видя крилете ти.
Понечих да я прибера и завия на кок, но той ме хвана за китката и ме повлече след себе си към стаята ми.
Блис изруга и се затича по коридора, но преди това зърнах сълзи в очите ѝ. Градинаря седна на леглото ми и реса косата ми, докато не заблестя като коприна. Не спираше да прокарва пръсти през нея. След това ръцете му се преместиха другаде, както и устата му, а аз затворих очи и започнах да рецитирам наум „Долината на въздишките“.
— Чакай, какво? — прекъсва я Едисън с измъчено изражение на лицето. Тя се извръща от снимката и му хвърля объркан поглед.
— „Долината на въздишките“ — повтаря тя. — Поема от Едгар Алън По. „Бяха всички на война, пазят нейните цветя от небесния си замък звездни ириси и пада ден във сините треви, в тях червено слънце спи…“4. Обичам По. Има нещо много освежаващо в човек, който е така безсрамно мрачен.
— Но какво…
— Това правех всеки път, когато Градинаря идваше в стаята ми — безцеремонно продължава тя. — Не смятах да се съпротивлявам, защото не исках да умра, но нямах намерение и да участвам. Затова го оставях да върши каквото си поиска и занимавах ума си с друго, като рецитирах стихове на По.
— Денят, в който завърши татуировката ти… тогава ли за първи път, ъ… първият път…
— В който рецитирах По ли? — довършва тя вместо него с подигравателно вдигната вежда. Виктор се изчервява и кимва. — Не, слава богу. Бях започнала да се интересувам от секс няколко месеца по-рано и Хоуп ми отстъпи едно от момчетата си. Така да се каже.