Джеймс Балард
Градината на времето
На свечеряване, когато голямата сянка на паладианската вила1 изпълни терасата, граф Аксел излезе от библиотеката и слезе по широкото стълбище в стил рококо сред цветята на времето. Висок, с властна фигура в черен, кадифен сюртук, с пробляскваща златна игла за вратовръзка под брадата му ала Джордж Пети, здраво стиснал бастуна си с пъхнатата в ръкавица ръка, той огледа безстрастно изящните кристални цветя, заслушан в клавесина на жена си — тя свиреше рондо от Моцарт в музикалния салон. Музиката отекваше и вибрираше сред прозрачните цветни листчета.
Градината на вилата се разстилаше на около двеста метра под терасата, спускаше се към миниатюрно езерце, над което се простираше бял мост, а на отсрещния бряг се издигаше малък павилион. Аксел рядко стигаше чак до езерото, повечето от цветята растяха като малка горичка точно под терасата, заслонени от високата стена, която обграждаше имението. От терасата можеше да вижда над стената равнината отвъд — огромен открит простор, земя, която се гънеше едва забележимо досами хоризонта, където леко се издигаше, преди да се спусне извън погледа. Равнината обгръщаше сградата от всички страни и еднообразната й празнота подчертаваше уединението и зрялото великолепие на вилата. Тук, в градината, въздухът бе сякаш по-светъл, слънцето — по-топло, докато равнината бе винаги еднообразна и далечна.
По навик, преди редовната си вечерна разходка, граф Аксел погледна към надигащата се към края си равнина, където хоризонтът бе осветен от залязващото слънце като далечна сцена. Докато слушаше извиращата изпод Ръцете на жена му музика на Моцарт, която хармонираше деликатно с атмосферата около него, той видя, че на хоризонта пак се придвижваха бавно прииждащите колони на огромната армия. На пръв поглед изглеждаше, че дългите редици се движат в порядък, но при по-внимателно вглеждане ставаше очевидно, че, досущ като при някой неясен детайл от картина на Гоя, армията бе съставена от огромна, разбъркана тълпа от хора, мъже и жени, сред които бяха пръснати и малцина войници в опъппани униформи; тълпата напираше напред като безформен прилив. Някои се мъчеха под тежките си товари, които висяха на груби хомоти около вратовете им; други бутаха тромави дървени коли, като натискаха спиците на колелата им; трети пък се влачеха сами; всички обаче се движеха в крачка и залязващото слънце осветяваше приведените им гърбове.
Прииждащата тълпа бе толкова далеч, че едва се забелязваше, но докато Аксел наблюдаваше със сдържано и същевременно внимателно изражение, тя се приближи видимо — авангардът на необятна сган, която се появяваше изпод хоризонта. Най-сетне, когато дневната светлина започна да чезне, челната редица на тълпата достигна първото възвишение.
Аксел се извърна и закрачи сред цветята на времето.
Те достигаха височина около два метра, тънките им стъбла, досущ като стъклени пръчици, имаха по дузина листа — някога прозрачни и порести, сега те бяха осланени от вкаменените си жилки. На върха на всяко стъбло се намираше цветът на времето, с размери на бокал; непрозрачните му външни листчета обгръщаха кристалната сърцевина. Брилянтното им великолепие сякаш съдържаше хиляди образи, кристалът изглеждаше така, като че изсмукваше от въздуха светлината и движението му. Полюшвайки се леко на вечерния ветрец, те грееха, досущ като копия с огнени върхове.
Много от стъблата вече нямаха цветове и Аксел ги огледа внимателно; в погледа му, докато търсеше нови пъпки, от време на време пробягваше лъч на надежда. Накрая той избра един голям цвят от стъблото, което се намираше най-близо до стената, свали ръкавиците си и го откъсна със силните си пръсти.
Когото отнесе цветето на терасата, то започна да искри и да се стопява, като накрая светлината в сърцевината му най-сетне бе освободена. Кристалът постепенно се разпадаше, само външните листчета оставаха цели; въздухът около Аксел бе ярък и сякаш оживя, нае-лектризиран от косите лъчи на чезнещото слънце. Странните промени моментално преобразиха вечерта, неуловимо трансформирайки нейните измерения във времето и пространството. Тъмната колонада на къщата, с изчезващата сякаш от нея патина на времето, се мержелееше в някаква необичайна спектрална белота, като че ли бе изплувала от нечий сън.
Аксел повдигна глава и надникна отново над стената. Само най-далечният рид бе осветен от слънцето на хоризонта, а огромната тълпа, която преди това се бе разпростряла почти на една четвърт от цялата равнина, сега се бе отдалечила до хоризонта, рязко отхвърлена назад от обратния ход на времето, и изглежда бе спряла.
1
По името на италианския архитект Андрея Паладио (1518–1580) и неговата школа, която се придържа към свободния и претрупан стил, основаваш се на учението на Витрувий. Б.пр.