Тези глави, както вече казахме, бяха част от групата, която бягаше след нещастника, който пък се блъсна преди малко в Гамен.
— Я виж ти, господин Леонар — каза той.
— Тихо, не споменавайте името ми! — извика фризьорът, като нахлу бързо в кръчмата.
— Какво искат те? — непознатият попита ключаря.
— Кой знае? — отговори Гамен. — Може би тези бедни дяволи искат да им накъдри главите. По време на революция на човек му идват странни идеи.
Непознатият се смеси с тълпата, като остави Гамен, от когото по всяка вероятност бе изкопчил всичко, от което имаше нужда, да отиде в своята работилница във Версай.
3.
Калиостро
Колкото по-многобройна бе тълпата, толкова по-лесно бе на непознатия да се смеси с нея.
Това беше авангардът на кортежа на краля, кралицата и дофина.
Бяха тръгнали от Версай към един часа следобед, както беше казал кралят.
Кралицата, дофинът, кралската дъщеря, граф Дьо Прованс, госпожа Елизабет и Андре26 се бяха качили в каретата на краля.
Сто коли бяха подслонили членовете на Събранието, които бяха заявили, че няма да се отделят от краля.
Граф Дьо Шарни и Бийо бяха останали във Версай, за да отдадат последни почести към барон Жорж дьо Шарни, убит, както вече казахме, в тази ужасна нощ на 5 срещу 6 октомври, и за да попречат на обезглавяването на тялото, както бяха обезглавили телата на телохранителите Варикур и Де Ют.
Охраната, за която стана дума и която бе тръгнала от Версай два часа преди краля и бе на около четвърт час пред него, беше по някакъв начин свързана с главите на телохранителите, служещи за знаме.
Когато тези глави спряха пред кръчмата на моста в Севър, охраната също спря.
Тази охрана се състоеше от бедни и наполовина пияни дрипльовци.
Изведнъж настана голяма суматоха. Появиха се щиковете на Националната гвардия и белият кон на Лафайет, които предшестваха непосредствено каретата на краля.
Лафайет много обичаше струпвания на масите. Именно сред народа на Париж той беше идолът, властваше в действителност.
Но той не обичаше простолюдието.
Също както Рим, и Париж имаше своите plebs и plebecula27. И най-вече не харесваше този вид екзекуции, които простолюдието извършваше самостоятелно. Ясно беше, че той е направил всичко възможно, за да спаси Флесел, Фулон и Бертие дьо Совини.
Ето защо, за да скрие трофея си и едновременно с това да запази кървавите знаци, които бележат победата, тази охрана доста бе изпреварила кортежа.
Но изглежда, че принудени от триумвирата28, който имаха щастието да срещнат в кръчмата, знаменосците бяха намерили начин да избегнат Лафайет, а и решиха, че ще чакат Негово величество, за да го придружат. Самият той бе заявил, че не желае да се разделя с верните си пазители.
След като се подкрепи, охраната пое отново.
Тълпата, която се стичаше по главния път от Версай към Париж, приличаше на препълнена водосточна тръба, която след буря повлича в черните си и кални води обитателите на един дворец, който се бе озовал на пътя и бе яростно разрушен. От двете страни на пътя се получаваше нещо като водовъртеж, породен от движението на хората, дошли от градовете и наобиколили този път, за да видят какво става. Малка част от тях се смесваха с тълпата, за да станат част от кортежа на краля. Техните викове и крясъци се сливаха с останалите. Все пак повечето от тях заставаха неподвижни и мълчаливи от двете страни на пътя.
Означаваше ли това, че тези хора бяха симпатизанти на краля и кралицата? Не, защото освен тези, които принадлежат към аристокрацията, всички, дори буржоазията, страдаха повече или по-малко от ужасния глад, който се ширеше във Франция. Ето защо, ако не хулеха краля, кралицата и дофина, те мълчаха, а мълчанието на тълпата е може би по-лошо от нейните хули.
Но тази тълпа крещеше с пълно гърло: „Да живее Лафайет!“ (той сваляше от време на време шапката си с лявата ръка и поздравяваше с шпагата си в дясната ръка) и „Да живее Мирабо!“ (той пък си подаваше от време на време главата през прозореца на каретата, за да вдъхне с пълни гърди необходимия за дробовете му въздух).
Нещастният Луи XVI слушаше как аплодират нещото, което бе изгубил — популярността си, и това, което винаги му бе липсвало — гениалността.
Жилбер, както правеше, когато кралят пътуваше сам, вървеше с останалите до дясната врата на кралската карета, тоест откъм страната на кралицата.
Мария-Антоанета, която никога не бе могла да разбере стоицизма на Жилбер, към който американската твърдост бе добавила строгост, гледаше учудено този мъж, който без да обича и без да е привързан към своите господари, изпълняваше това, което той наричаше дълг. При все това той бе готов да направи за тях всичко, което човек прави от привързаност и обич. Той дори беше готов да умре, а много от тези, които изтъкват привързаността и обичта си, не биха дръзнали чак дотам.
26
Имам убеждението или поне надеждата, че читателите днес са читатели ни от вчера и следователно познават героите ни. Не считаме, че има нужда да припомняме друго, освен че госпожица Андре дьо Таверне не е друга, а графиня Дьо Шарни, сестрата на Филип и дъщерята на барон Дьо Таверне, Мезон-Руж — бел.авт.
27
Наричали се още плебеи — в Древния Рим свободното население, което не влиза в родовата община. Водят борба с властващите — патрициите — бел.ред.
28
В Древния Рим съюз от трима политически и военни дейци (триумвири) с цел да заграби властта — бел.ред.