Оказва се, че всички вестници публикуват фейлетон историйки.
Скъпи читателю, какво ще кажеш за историите на „Конститюсионел“?
— Пфу!…
Е, добре, точно така!
Ето какво искаха политическите мъже, за да не се говори повече за хората на литературата.
Без да броим, че това тласка фейлетона в един доста особен от гледна точка на морала коловоз.
Ето например на мен ми предложиха, на мен, който съм написал „Монте Кристо“, „Мускетарите“, „Кралица Марго“ и т.н., на мен ми предложиха да напиша „Историята на Пале Роаял“. Много интересна двустранна задача:
от една страна, историята на игралните домове;
от друга страна, историята на публичните домове!
Предложиха ми на мен, истински религиозния човек:
„Историята на папските престъпления!“
Предложиха ми… Не смея да ви кажа всичко, което ми предложиха.
Ако само ми предлагаха какво да правя, щеше да е добре.
Но ми предложиха да не правя нищо.
И така една сутрин получих това писмо от Емил дьо Жирарден12:
Скъпи приятелю,
искам „Анж Питу“ да бъде само в половин том вместо в шест тома; да има само десет глави вместо сто.
Оправяйте се както искате и режете, ако не искате да режа аз.
Иска ли питане, разбрах го отлично!
Емил дьо Жирарден притежаваше моите „Спомени“ в архивите си. Той предпочиташе да публикува спомените ми, върху които не се плащаше налог, вместо „Анж Питу“, върху който се плащаше.
Ето защо пренебрегнаха шесттомен роман, за да публикуват двадесеттомника „Спомени“13.
Ето защо, скъпи и многообичан читателю, думата „край“ бе сложена преди края.
Как Анж Питу бе удушен като император Павел I14, не през врата, а през средата на тялото.
Но както знаете от „Мускетарите“, които вие два пъти сметнахте, че са мъртви, и които два пъти възкръснаха, моите герои не могат да бъдат задушени толкова лесно като императорите.
Същото, което се случи с „Мускетарите“, се случи и с „Анж Питу“. Питу изобщо не е умирал, а само изчезна и ще се появи отново. А аз ви моля в тези времена на смут и революции, които палят толкова факли и гасят толкова свещи, да не считате героите ми за мъртви, освен ако не сте получили уведомително писмо, подписано от собствената ми ръка.
Все още!…
1.
Кръчмата на моста в Севър
Ако читателят благоволи да си припомни за момент нашия роман „Анж Питу“ и разгръщайки романа, да прегледа главата „Нощта на 5 срещу 6 октомври“, в нея той ще открие някои факти, които е много важно да запомни, преди да започне тази книга, действието в която също започва в ранната утрин на шести същия месец.
След като самите ние цитираме няколко важни реда от тази глава, ще обобщим с възможно най-малко думи фактите, които предшестват началото на нашия разказ.
Ето ги и тези редове15:
„Та в три часа всичко бе спокойно. Събранието, отдъхнало си след огледа на разсилните, се беше оттеглило. Надяваха се, че този покой не ще бъде смутен. Ала бяха пресметнали зле.
Обикновено при народните движения, които подготвят големите революции, настъпва един момент на застой, в който се смята, че всичко е свършено и може да се спи спокойно.
Това обаче е заблуда.
Зад хората, които са в първите редици, има такива, дето изчакват пробивът да бъде направен и да дойде времето, когато, уморени или удовлетворени, но и в единия, и в другия случай нежелаещи да отидат по-далеч, първопроходците си почиват.
Тогава тези непознати люде, мистериозни агенти на съдбовни страсти, плъзват в мрака, подхващат нещата оттам, докъдето са стигнали, и тласкайки ги до крайност, ужасяват при събуждането им онези, които са проправили пътя и са спрели по средата, мислейки, че са го изминали целия, че целта е осъществена.“
Ние назовахме трима от тези мъже в книгата, от която цитирахме тези няколко реда16.
Позволете ни да представим на нашата сцена, тоест на вратата на кръчмата на моста в Севър, един герой, който не сме назовавали досега, тъй като не е изиграл дори и най-малка роля в тази ужасна нощ.
Това беше мъж на възраст между четиридесет и пет и четиридесет и осем години, облечен в работнически дрехи, което ще рече, че носеше велурен панталон, покрит от кожена престилка с джобове, каквато носят ковачите и ключарите. Носеше сиви чорапи, обувки с медни токи, косместа шапка като тези на уланите17. Гъста сивкава коса се подаваше изпод шапката, падаше върху огромни вежди и скриваше големи, живи и интелигентни очи, чийто блясък и цвят се променяха толкова бързо, че бе трудно да се каже дали са зелени или сиви, сини или черни. Образът му се допълваше от по-скоро голям, отколкото среден на големина нос, плътни устни, бели зъби и загоряло от слънцето лице.
14
На 12 март 1801 г. с участието на престолонаследника — бъдещия император Александър I, е извършен последният в историята на Русия дворцов преврат, при който император Павел I е убит в Михайловския замък в Петербург — бел.ред.
16
Вж. „Анж Питу“, гл. 54, където Дюма споменава имената на Майар, Лафайет, Вериер и др. — бел.ред.
17
Улан — кавалерист, въоръжен с дълга пика. Характерен за униформата на повечето армии е големият мъхнест калпак — бел.прев.