2.
Майстор Гамен
Ключарят вдигна чашата пред очите си и се загледа самодоволно във виното.
После отпи с наслада:
— Напротив — каза той, — има ключари в Париж.
Отпи още няколко глътки.
— Има дори майстори.
Пак отпи.
— Така си мислех и аз.
— Да, но има майстор и майстор.
— Аха — каза непознатият, — виждам, че сте не само майстор, но майстор на майсторите.
— И преди всичко майстор. Вие от занаята ли сте?
— Да, почти.
— Какъв сте?
— Оръжейник съм.
— Имате ли тук нещо ваше?
— Вижте тази пушка.
Ключарят взе пушката от ръцете на непознатия, разгледа я внимателно, дръпна пружините, кимна одобрително при тихото прещракване на приклада, после прочете написаното върху цевта и върху плочката име:
— Льоклер? — каза той. — Невъзможно, приятелю! Льоклер е най-много на 28 години, а ние двамата вървим към петдесетте, без да се обиждате.
— Така е — каза той, — аз не съм Льоклер, но е същото.
— Не разбирам?
— Понеже аз съм му учителят.
— А, добре — изсмя се ключарят, — това е все едно аз да кажа: „Аз не съм кралят, но е същото.“
— Как така е същото? — повтори непознатият.
— Да, защото аз съм негов учител — каза ключарят.
— О! — стана непознатият и подигравателно отдаде чест по военному. — С господин Гамен ли имам честта да разговарям?
— Със самия него, ако бих могъл да ви бъда полезен — каза ключарят, очарован от ефекта, който неговото име бе предизвикал.
— По дяволите! — каза непознатият. — Не знаех, че имам работа с толкова голям човек!
— Нима?
— С толкова голям човек — повтори непознатия.
— Искате да кажете толкова важен.
— Е, да, извинете — засмя се непознатият, — но нали знаете, че един обикновен оръжейник не говори като учител и то не какъв да е, а учителят на краля на Франция!
После смени тона:
— Кажете ми не е ли забавно да си учител на краля?
— Защо?
— Винаги трябва да си нащрек, дори когато казваш добър ден или добър вечер.
— А, не…
— Когато трябва да кажеш: „Ваше Величество, вземете този ключ с лявата ръка. Ваше Величество, вземете тази пила с дясната ръка.“
— Ами точно в това е чарът, защото той всъщност е добър човек. Когато влезе в ковачницата, сложи престилка и навие ръкавите на ризата си, никой не би разпознал големия син на Свети Луи21, както го наричат.
— Всъщност имате право. Странно е как един крал може да прилича на другите хора.
— Така е, нали? От доста време тези, които са около него, са го забелязали.
— О, ако само тези, които са около него, са го забелязали, това нямаше да има значение — засмя се някак особено непознатият. — Това най-вече го забелязват тези, които се отдръпват от него.
Гамен учудено погледна събеседника си.
Но той, без да му даде възможност да прецени сериозността на изречението, което беше изрекъл, продължи да говори:
— И още повече — каза той, — намирам, че е унизително да наричаш Ваше Величество човек, който е досущ като другите.
— Но аз не трябваше да го наричам нито Ваше Величество, нито Ваше Височество. Когато дойде в ковачницата, аз го наричам гражданино, а той мен Гамен. Само дето аз му говоря на вие, а той на мен на ти.
— Да, но когато дойде време за обяд или вечеря, те изпращат да се храниш с простолюдието, с лакеите, нали?
— Не! О, не! Никога не е правил така. Напротив. Заповядваше да донесат отрупан с храна поднос в ковачницата и често, най-вече на обяд, той сядаше с мен на масата и казваше: „Не! Няма да обядвам с кралицата и така няма да има нужда да си мия ръцете.“
— Не разбирам добре.
— Не разбирате, защото не знаете, че когато кралят идва да работи с мен, да кове желязото, ей Богу, ръцете му стават като нашите. Но какво от това? Това не означава, че не сме почтени хора. Тогава кралицата му казваше превзето: „О, Ваше Величество, ръцете ви са мръсни.“ Сякаш след като си работил в ковачница, ръцете ти може да са чисти.
— Не ми говорете повече — каза непознатият, — ще се разплача.
— Само там той се чувстваше добре. А също и в географския си кабинет с мен или с неговия библиотекар, но мисля, че предпочиташе мен.
— Това няма значение. Не е забавно да си учител на лош ученик.
— На лош ученик? — извика Гамен. — О, не! Не казвайте това! Той дори е много нещастен за това, че се е родил крал, разбирате ли, за това, че е трябвало да се заеме с един куп глупости, вместо да напредне в изкуството. Винаги ще си остане един нещастен крал, защото е твърде почтен, а би станал чудесен ключар. Има един, например, когото ненавиждам заради времето, което го кара да губи, и това е господин Некер. Колко време му е изгубил, колко време?
21
Луи IX (1214 — 1270) — крал на Франция (1226 — 1270). Канонизиран през 1297 г. — бел.ред.