— Не е същото, Лени. Важното е функцията да бъде доведена до нейната граница. Δt е просто улеснение, за да бъде постигнато това.
Той умее, умееше само с няколко думи да попари всякакъв възторг. И то дори не с добре подбрани думи: правеше го инстинктивно. Когато ходеха на кино той заспиваше. Бе заспал посред „Нибелунгите“. Бе пропуснал нахлуването на хуна Атила от Изток, за да изтреби бургундите353. Франц обичаше киното, но го гледаше по този начин, със задрямвания и пробуждания.
— Ти си причинно-следствен човек — викаше тя. Как свързваше той видените от него фрагменти, когато очите му биваха отворени?
Той беше причинно-следственият човек: заяждаше се безмилостно с нейната астрология, наставляваше я в какво да вярва, а после отричаше.
— Приливи, радиосмущения, почти нищо друго. Невъзможно е промените там да създават промени тук.
— Не да създават, — опитваше тя да го коригира, — не и да предизвикват. Всичко върви заедно. Паралелно, а не последователно. Метафора. Символи и симптоми. Нанесени в различни координатни системи, не знам… — Тя не знаеше, а само опитваше да достигне някакво определено равнище.
Но той отвърна:
— Опитай по този начин да проектираш нещо, така че то да работи.
Двамата гледаха „Die Frau im Mond“354. На Франц му бе забавно, държеше се снизходително. Отбелязваше неточности в техническите детайли. Той познаваше някои от хората, правили специалните ефекти. А Лени видя във филма мечта за полет. Една от множеството възможни. Действителният полет и мечтата за полет вървят заедно. И двете са елементи от едно и също движение. Не А преди Б, а всички заедно…
Би ли могло при него да има нещо дълготрайно? Ако еврейският вълк Пфлаумбаум не бе запалил собствената си фабрика за бои до канала, Франц до края на живота им щеше да се трепе посвещавайки своя труд на невъзможния проект на евреина да разработи боя на релефни фигури, да разтваря кристал след търпелив кристал, с маниакално внимание да контролира температурите, така че при охлаждане аморфната спирала да успее, поне този път, внезапно да се промени, да се затвори на черти, точки, карета, шестолъчки — вместо това една ранна сутрин бе заварил почернелия обгорен скелет на фабриката, кутии с боя експлодирали в огромни червени и масленозелени плисъци, воня на обгорено дърво и нафта, а Пфлаумбаум кършеше ръце, ах, ах, ах, подлият му лицемер. И всичко това заради застраховката.
Известно време Франц и Лени гладуваха много, а Илзе растеше в корема й от ден на ден. Франц намираше само черна работа толкова лошо платена, че просто нямаше смисъл да ходи. Това го съсипваше. После една вечер в мочурливите покрайнини на града той ненадейно срещна стар приятел от мюнхенската политехника.
Цял ден нейният пролетарски съпруг бе обикалял из града, разлепваше афиши за някаква безгрижна кинофантазия на режисьора Макс Шлепциг, докато бременната Лени междувременно лежеше, в техния мебелиран сандък за смет в последния жилищен блок с двор, принудена да се обръща, когато болките в гърба й се усилваха. Отдавна бе притъмняло и силно застудяло, когато лепилото в кофата му свърши и всички афиши бяха разлепени — за да бъдат опикавани, късани и надрасквани със свастики. (Изглежда този филм е бил произведен за запълване на някаква квота. А може да е било печатна грешка. Но когато на датата посочена на афиша Франц отиде до киното, завари пълна тъмнина, подът на фоайето засипан с парчета мазилка, а някъде далеч в дъното на кинотеатъра ужасен трясък, като грохот от срутване на сграда, само че не се чуваха никакви гласове, никакво осветление, за да види какво става там… той извика, но разрушението продължаваше, гръмко скриптене някъде в недрата зад фасадното електрическото табло за обяви, което той едва сега забеляза, че е тъмно…) Беше се лутал, уморен до смърт, с километри на север, до Райникендорф, квартал на малки фабрики, ръждясала ламарина на покривите, бордеи, депа, настъпление на тухли към нощ и упадък, ремонтни цехове, където водата във ваните за охлаждане на изделията лежеше застояла и покрита с нечиста пяна. Светлинки разпръснати тук-там. Пустота, буренясали дворове, празни улици: квартал, където всяка нощ се троши стъкло. Сигурно вятърът го носеше по черния път, покрай стария армейски гарнизон, в който сега бе настанена местната полиция, между бараки и инструментални складове до телена ограда с врата. Тя бе отворена и Франц влезе. Долови шум, някъде отпред. Едно лято преди Световната война беше ходил с родителите си в Шафхаузен на ваканция и бяха взели електрическия трамвай до Рейнския водопад. Спуснаха се по стълба и излязоха на дървен павилион със заострен покрив и навсякъде около тях облаци, дъги, огнени пръски. И тътенът на водопада. Той се държеше за ръцете им, увиснал заедно с Мами и Папи сред облак студени капки, едва различавайки мокрото зелено петно на прилепените към периферията на водопада дървета или мъничките туристически лодки долу, които стигаха почти там, където потопът с грохот се изливаше в Рейн. Но сега, насред зимната сърцевина на Райникендорф, той беше сам и се препъваше с празни ръце в замръзналата кал прекосявайки обрасъл с брезички и върбички стар открит временен склад за амуниции, разбухнал в тъмнината до хълмове и затънал в тресавище. Някъде посред него се издигаше насип висок близо 15 метра, увенчан с бетонни казарми, а шумът иззад тях, шумът от водопад, се усилваше и извикваше спомени. Ето такива бяха завърналите се призраци, не хора, а форми на енергия, абстракции…
353
354
„Жена на Луната“ (