Въпреки това Слотроп глупашки добросъвестно продължава ежедневно да обновява картата. В най-добрия случай тя е прослава на някакъв поток, мимолетност, от който — измежду падащите от небето внезапни разрушения и тайнствени заповеди пристигащи от мрачната суетня на нощите, според него отредени единствено за сън — той може да запази един момент тук-там, дните отново захладняват, утринен скреж, да погали гърдите на Дженифър под студената вълна на пуловера, облечен, за да я сгрее малко в окадения от въглищата коридор, чието дневно униние той никога няма да изпита… чаша говежди бульон в предкипящо състояние попарва голото му коляно и Айрин, гола като него, очертана в квадрата на застъклената слънчева светлина, издърпва и оглежда скъпоценните найлонови чорапи един след друг, за да подбере от тях чифт без бримки, и всеки отделен чорап искри и лъщи на проникващите през зимната външна решетка на прозореца слънчеви лъчи… в стаята на Алисън се дочуваха актуално-модни носови американски женски гласове идващи от каналите на някаква грамофонна плоча и преминали през игличката от кактусов бодил на маминия радиограмофон… сгушени един в друг, за да запазят топлината, всички прозорци със затъмняващи завеси, никакъв проблясък, с изключение на огънчето от последната им цигара, английска светулка, подскача ръкописно и оставя леко провлачена следа, неразчетими думи…
— И какво стана?
Слотроп мълчи.
— Твоите две есески48… когато те видяха?… — После забелязва, че вместо да продължи историята, Слотроп е започнал да трепери. Всъщност от известно време трепери. Тук е студено, ала не чак толкова. — Слотроп…
— Не зная. Господи! — Обаче усещането е интересно. Много, много особено. Той не може да спре. Вдига яката на куртката си, пъха ръце в ръкавите и известно време остава така. — Те не се чуват, когато долитат — отбелязва най-после той след продължителна пауза и вече извадена цигара.
Галопа знае кои са „те“ и извръща очи. Кратко мълчание.
— Естествено, че не можеш да ги чуеш. Те летят със свръхзвукова скорост.
— Да, обаче… не е там работата — изстрелва думите в кратките интервали между треперливите пристъпи — онези другите, Фау-1, ги чуваш, нали? И сигурно имаш възможност да отбиеш от пътя, да се скриеш някъде. Но тези неща първо експлодират и-и-и едва след това ги чуваш как пристигат. Освен ако вече не си мъртъв, тогава не ги чуваш.
— Същото е и в пехотата. Ти знаеш. Никога не чуваш този, който те улучва.
— М-м-м да, но…
— Слотроп, представи си го като един много голям куршум. Със стабилизатори.
— Мамка му — през потракващи зъби, — утеши ме, няма що.
Приведен тревожно през аромата на хмел и мрачното униние, вече по-обезпокоен от треперенето на Слотроп, отколкото от който и да е лично свой призрак, Галопа разполага само със случайно известни му доказани средства, за да опита да го прогони.
— Да видим ще можем ли да ти издействаме да те пратят там, където са ударили някои…
— И защо? Хайде стига Галоп, те са напълно унищожени. Нали?
— Не знам. Даже ме съмнява дали и немците знаят. Но по-добра възможност да натрием носовете на ония от Техническото разузнаване няма да ни се удаде. Така е.
По този начин Слотроп бе включен в разследването на „инцидентите“ с Фау-бомбата. Последствия. Всяка сутрин — в началото — някой от Гражданската Отбрана препращаше на ПОЧИТ списък с вчерашните попадения. Слотроп получаваше последен списъка, откъсваше изподрасканата с молив съпроводителна бележка, изкарваше от гаража все същия раздрънкан „хъмбър“ и правеше своите инспекционни обиколки, един Свети Георги със закъсняла реакция след събитието, ходеше да рови за изпражнения на Змея, за несъществуващи отломки от немско оръжие и вписваше празни заключения в бележника си, с една дума трудотерапия. Тъй като списъците с попаденията вече стигаха по-бързо в ПОЧИТ, често Слотроп се появяваше навреме, за да помогне на спасителните екипи: втурваше се подир кучета на кралските ВВС с нервно играещи мускули сред миризмата на хоросан, изтичащ газ, дълги наклонени разцепени летви и провиснали мрежи, проснати безноси кариатиди, нападнати от ръжда открити резби и гвоздеи, прашна следа от ръката на Нищото пресичащата диагонално тапетите с пауни отдавна разперили опашки сред гъсти ливади пред къщи от XVІІІ век, пред надеждни горички зелен дъб… сред призивите за тишина приближаваха там, където ги очакваше някаква стърчаща ръка или светлееща кожа, оцелял или жертва. Отначало, когато не можеше да помогне, той се отдръпваше настрана и отправяше традиционни молитви към Бога, за първи път от онзи Блиц, за да победи животът. Но прекалено много хора умираха и скоро той установи, че няма смисъл и престана.
48
От WREN (Women’s Royal Naval Service) — кралска женска спомагателна служба към ВМФ. — Б.пр.