А освен че това състояние им е втръснало, има и още нещо. Може да не са напълно освободени от положението на война, но поне бяха започнали да полагат началото на внимателно оттегляне… никога не бе имало време и място да говорят за това, а може би не е имало и нужда — но и двамата знаят със сигурност, че им е по-добре, когато са заедно, сгушени един в друг, отколкото там, сред тиловите документи, бумаги, пожари, униформи и стомана. Че в действителност Тилът е някаква измислица и лъжа, скалъпена, не много умно, за да ги отчужди и раздели, да унищожи любовта им в името на абстракция, необходима болка, работа, мъчителна смърт.
Бяха намерили една къща в забранената зона под преградните балони южно от Лондон. Градчето, евакуирано в 1940 година, е все още „регулирано“ и досега фигурира в списъците на министерството. Роджър и Джесика живеят незаконно там, в явно неподчинение, което те изобщо няма да могат да оценят, докато не ги хванат. Джесика е донесла една стара кукла, миди, лелиното й куфарче, пълно с дантелени гащички и копринени чорапи. Роджър бе успял да намери няколко кокошки, които да снасят яйца в празния гараж. Когато се срещат там, някой от тях непременно ще донесе едно-две свежи цветя. Нощите са изпълнени с експлозии, бучене на камиони и вятър, който им носи през хълмовете последния плясък на морето. Денят започва с чаша горещ чай и цигара на масата с един разклатен крак, който Роджър е завързал временно с кафява връв. По правило двамата са немногословни, само докосвания и погледи, общи усмивки, проклятия при разделите. Мизерно, гладно, студено и повечето време се чувстват прекалено напрегнати и нервни, за да рискуват дори само да накладат огън в камината, но двамата искат да запазят положението такова каквото е, толкова много искат, че за да го запазят, ще поемат повече отколкото пропагандата някога е искала от тях. Те са влюбени. А войната да си ебе майката.
□ □ □ □ □ □ □
Набелязаната жертва тази вечер, чието име ще бъде Владимир (или Сергей, Иля, Николай, в зависимост от прищявката на доктора), се прокрадва внимателно към входа за мазето. Този назъбен по краищата отвор би трябвало да води към нещо дълбоко и безопасно. Жертвата пази спомен или рефлекс: как е избягала в подобна тъмнина от един миришещ на въглищен дим ирландски сетер, който напада мигновено… веднъж от група деца, а наскоро от внезапен взрив на светлинно-звукови сигнали, от паднала зидария, която я бе ударила по левия бут (и досега го боли, има нужда от още близане). Но днешната заплаха е нещо ново: не толкова свирепа, а систематично почти недоловимо прокрадване, с което жертвата не е свикнала. Животът тук е по-непосредствен и агресивен.
Вали. Вятърът едва полъхва. Той носи твърде странна миризма за жертвата, която никога в живота си не е приближавала лаборатория.
Миризмата е на етер и идва от г-н Едуард У. А. Пойнтсман ЧКХК80. Кучето притичва зад развалините от стената и само върхът на опашката му се разклаща, а докторът попада с единия крак в гостоприемното бяло гърло на тоалетна чиния, която, съсредоточен върху своята плячка, не е забелязал. Той се навежда, неловко, сковано, издърпва тоалетната чиния от позатрупалите я отломки, мърмори проклятия против всички небрежни хора на света, имайки предвид не специално себе си, а собствениците на този съсипан апартамент (ако не са загинали при експлозията) или онзи, неуспелият да спаси тоалетната чиния, която изглежда наистина се е заклещила доста здраво…
Г-н Пойнтсман влачи крак по разнебитеното стълбище, замахва тихо, за да не изплаши кучето, и рита основата на колоната от опушен дъб подпираща перилата. Тоалетната чиния само изтраква в отговор, а дървото се разтриса. Подигравка, но нищо. Той сяда на стъпалата, водещи към открито небе, и опитва да свали проклетото нещо от крака си. То не иска да се разхлаби. Докторът чува как невидимото куче почуквайки тихо с нокти намира убежище в мазето. Дори ръката му не може да влезе в тази отвратителна тоалетна чиния, за да развърже връзките на шибаната обувка…
Твърдо решен да не се поддава на паника, г-н Пойнтсман нагласява прозорчето на плетения подшлемник да прилепва плътно и леко да го гъделичка малко под носа, става и зачаква кръвта да се източи, надигне отново, забълбука по милионите нейни разклонения в дъждовната нощ и процеди до изравняване — после с накуцване и потракване тръгва обратно към автомобила, за да получи там помощ от младия Мексико, който, надява се докторът, не е забравил да вземе преносимия електрическия фенер…