— Но това е всъщност екстрасензорно възприятие.
— А защо да не кажем „Сетивно подсещане, на което ние просто не обръщаме внимание“. Нещо, което открай време е било там и сме могли да го видим, обаче никой не е гледал. Често в нашите експерименти… Мисля, че М. К. Петрова го е забелязала първа… тя е една от жените, включили се действително съвсем рано в играта… самото действие, довеждането на кучето в лабораторията, особено при нашата експериментална работа с неврозите… първият поглед към изпитателния стенд, към лаборанта, една блуждаеща сянка, полъхът на въздушното течение, определен условен сигнал, който ние едва ли бихме разпознали изобщо и това ще е достатъчно, за да бъде запратено кучето в състояние отвъд пределите на болкопоносимостта…
— И така, Слотроп. Евентуално. Самата атмосфера, обстановката в града — да кажем, че приемаме войната за един вид лаборатория? и когато Фау-2 удари, първо взривът, а после воят от падането… нормалната поредност на дразнителя обърната наопаки… и значи той може да завие зад определен ъгъл, да излезе на дадена улица и съвсем безпричинно изведнъж да почувства…
Настъпва мълчание, изваяно от разказани сънища, от изпълнени с болка гласове на съседни жертви на ракетната бомбардировка, деца на Властелина на Нощта, гласовете увисват в застоялия медицински въздух на отделението. Отправят молитви към техния Повелител: рано или късно абреакция, за всяко от тях, в целия този измръзнал и изтерзан град…
… и подът отново се превръща в грамаден асансьор, който без предупреждение те изтласква нагоре към тавана — и, докато стените се изкорубват навън и пръскат наоколо тухли и мазилка, повтаря внезапната ти парализа, когато смъртта идва да те обгърне и зашемети — нямам представа сър изглежда съм припаднал и когато се освестих, от нея нито следа, а всичко наоколо гори и главата ми пълна с дим… и гледката на собствената ти кръв шуртяща от провисналия остатък от артерията, леглото ти наполовина затрупано от заснежени керемиди, екранната целувка недовършена, ти си прикован и цели два преизпълнени с болка часове гледаш втренчено някакъв смачкан пакет от цигари, чуваш ги как викат от редиците от двете ти страни, обаче не можеш да се движиш… внезапната светлина заляла стаята, ужасяващата тишина, по-ярка от която и е да е друга сутрин през изтънелите и рехави като марля одеяла, изобщо никакви сенки, само неописуемо разсъмване в два часа сутринта… и…
… този скок отвъд пределите на търпимостта, тази капитулация и примирение. Където понятията за противоположност се сливат и губят своята противоположност. (А за експлозия на ракета ли всъщност се настройва Слотроп или тази вечер из всички отделения просто вилнее някаква изнервяща и смущаваща „бъркотия“?) Кога най-после ще отекнат и заглъхнат тези сипещи се повторения, преживяването отново и отново на взрива, кога ще отшуми страхът да разхлабиш ръце, защото отпускането им ще бъде тъй окончателно и безвъзвратно откъде да знам докторе ще се върна ли изобщо някога? и отговорът имайте вяра в нас, е толкова неискрен след ракетата, само подигравка — вяра във вас ли? — и двамата го знаят… Спектро се чувства като мошеник, но упорства… само защото болката продължава да бъде истинска…
А онези, които най-после отпускат ръце: от всеки катарзис изникват нови деца, те не усещат болка и са безлични, докато трае едно пулсиране на Междувремието… плочицата е изтрита, след малко започва ново изписване, ръката и тебеширът застинали в зимния сумрак неподвижни над клетите човешки палимпсести треперещи под техните казионни одеяла, упоени, омазани в сълзи и сополи от скръб, тъй истинска, изтръгната толкова отдълбоко, че удивлява и изглежда не само тяхна, но и нещо повече от това…
С какво похотливо въжделение бленува за тези красиви деца Пойнтсман. Предницата на мръсните му сиви гащи е издута до пръсване от изтънчената мрачна наложителност да употреби невинността им, да изпише върху тях свои собствени нови думи, свои индивидуални кафяви мечти за Реална Политика91, а обещаната любов причинява непрекъснато болезнено трептене в някаква психическа простатна жлеза, ах досега само намеци… колко съблазнително лежат подредени на техните железни креватчета застлани с девствени чаршафи, миличките, тъй неподправено еротични…
Тяхна пресечна точка и сборен пункт е Централната автогара обслужваща болница Света Вероника (току-що пристигнали на този фалшив паркет, осеян с настъпени катранено черни дъвки, бледо жълти и чисти като кръвта на боговете лъскави следи от нощно повръщане, непрочетени от никого раздрани на зигзаг изхвърлени вестници или пропагандни листовки, стари засъхнали сополени топченца, сиво-черна мръсотия, която вяло се отдръпва навътре при всяко отваряне на вратата…)
91
Терминът „реална политика“ влиза в обръщение след появата, през 1853, на книгата „Принципи на реалната политика“ от Лудвиг фон Рохау (1810–1873). „Реалната политика“ означава отказ от сътрудничеството за сметка на осъществяването на стратегическите интереси на държавата; опора на реалните дадености и факти, както и на трезвото пресмятане на риска; отричане влиянието на неполитическите ценности (морал, идеология, религия) върху политиката. Ключово значение придобива силата и мощта на държавата. Най-изявен пропагандатор на реалната политика (или „политика на силата“) е германският канцлер Ото фон Бисмарк (1815–1898) който заявява: „Важните въпроси на нашето време не могат да бъдат разрешавани с речи и мажоритарно гласуване… а с желязо и кръв.“