— Вземи октопода. — Да не би да иска да каже „зарежи го Слотроп“? Напрегнат момент.
Но тогава Пойнтсман избухва в неговия знаменит смях, служил му успешно в една професия, където много често положението е или-или.
— Все ми подмятат, че трябва да вземам животни. — Той има предвид, преди години един негов колега, вече покойник, му бе казал, че ще стане по-сърдечен и по-човечен, ако си отглежда свое куче извън лабораторията. Пойнтсман бе опитал, Бог му е свидетел, ловджийски спринджър-спаниел, казваше се Глостър, доста приятно животно според него, но опитът трая по-малко от месец. В крайна сметка бе изгубил търпение, защото кучето изобщо не знаеше как да контролира поведението си в обратен ред. То бе способно да отваря вратата, за да влизат пролетните насекоми и дъждът, ала не му идваше наум да я затвори… събаряше кофата с боклука и повръщаше на пода, но така и не се научи да почиства… как може човек да живее с такова същество?
— Октоподът е податлив на хирургическа намеса — придумва го Спектро. — Способен е да оцелее след отстраняване на голям обем мозъчна тъкан. Безусловният му рефлекс спрямо евентуалната жертва е много надежден, достатъчно е да му покажеш рак и, ХОП!, веднага пуска пипалото, отравя плячката и вечерята му е готова. И освен това Пойнтсман, октоподът не лае.
— Обаче. Не… аквариуми, помпи, филтри, специална храна… Това може би става за Кеймбридж, приемливо е, но хората там са толкова стиснати, че за да бъдат убедени е нужна офанзива най-малкото като тази на проклетия Рундщет92… АПП93 ще финансира нещо само ако се изплаща тактически, и то веднага, за миналата седмица, нали разбираш, ако не и по-скоро. Не, октопод, това е прекалено сложно, дори самият Пудинг, с неговата отколешна мания за величие, няма да се съгласи.
— Няма предел за това, на което можеш да ги научиш.
— Спектро, ти не си дявол — вглежда се по-внимателно — или си? Знаеш, че по принцип ние използваме звукови стимули, и в проекта „Слотроп“ ударението трябва изцяло да пада върху слуховите възприятия, ответната реакция е слухова… По мое време съм виждал и някой друг октоподски мозък, приятел, и бъди сигурен, че съм забелязал тези огромни зрителни лобове. Нали? Ти опитваш да ми пробуташ някаква зрителна твар. Какво толкова има да гледам, когато проклетите ракетни бомби се снижават?
— Сиянието.
— Какво?
— Огнено червено кълбо. Пада като метеор.
— Глупости.
— Оная вечер Гуенхидуи видял една, над Дептфорд.
— Аз пък искам… това, което наистина ми е нужно… — сега Пойнтсман се накланя и застава в центъра на осветения от лампата кръг и бялото му лице е по-уязвимо отколкото гласа му, шепнещ над блестящия връх на иглата в изправената вертикално върху бюрото спринцовка, — не е куче, нито октопод, а една от твоите прекрасни лисици. По дяволите. Една лисичка.
□ □ □ □ □ □ □ □
Нещо дебне из Задимения Град94 и прибира десетки нежни стройни девойки, красиви и загладени като кукли. Жалостивите им ридания… горестните им покъртителни и сърцераздирателни писъци… лицето на една от тях внезапно се доближава, и снижава! над широко отворените немигащи очи се отпускат млечно бели клепачи с гъсти мигли, шумно се затварят и докато клепачите на Джесика се отварят широко, в главата й се търкаля продължителният екот на оловните противотежести. Тя изплува от съня навреме, за да чуе как последните отзвуци се разпръсват след взрива, неумолими и пронизителни, зимен шум… Роджър също се пробужда за миг, промърморва нещо като „Шибано безумие“ и отново потъва в дрямката.
Тя се протяга, малка сляпа ръка докосва тиктакащия будилник, протрития плюшен корем на пандата Майкъл, празната млечна бутилка, в която са пъхнати алени цветове от млечка, набрани от градина на два километра по-надолу по пътя: насочва се там, където би трябвало да бъдат цигарите, но тях ги няма. Вече полуотвита Джесика увисва между двата свята, бяло атлетично изопване в тази студена стая. Е, какво пък… тя оставя Роджър в топлата им хралупа и тръгва треперейки, въхвъхвъх, в грапавата тъмнина, по плътно прилепналите една в друга от зимата подови дъски, гладки като лед под босите й стъпала.
Цигарите са на пода на гостната, оставени сред възглавниците пред камината. Дрехите на Роджър са разхвърляни навсякъде. Джесика запалва цигара, присвивайки едно око заради дима, и започва да оправя, сгъва панталоните му, окачва ризата му. После отива до прозореца, вдига затъмнителната щора, опитва през заскрежените стъкла да разгледа снега навън, изпъстрен със следи от лисици, зайци, отдавна изгубени кучета, и зимни птици, но без признаци на човешко присъствие. Празни снежни канали се провират към дърветата и градчето с все още неизвестно за тях име. Джесика прикрива цигарата с шепа, за да не покаже огънчето въпреки че затъмнението бе отменено преди много седмици и бе останало в друго време и друг свят. Закъснели камиони профучават на север и на юг в нощта, самолети изпълват небето и после изчезват на изток в някакво подобие на тишина.
92
Карл Рудолф Герд фон Рундщет (1875–1953) — немски фелдмаршал, командир на група армии „Юг“ — на германо-съветския фронт и главнокомандващ на немските въоръжени сили на Запад. Ръководи германската контраофанзива в Нидерландия/Белгия, известна като Арденска офанзива или „Сражения при издатината“. Проведена от 15.ХІІ.1944 до 16.І.1945 в Ардените (югозападна Белгия) с цел промяна в обстановката на Западния фронт, разгром на съюзническите армии в Белгия и Нидерландия, и освобождаване на сили, които да бъдат предислоцирани на Източния фронт. — Б.пр.
93
АПП (Агенция за политическа пропаганда) — поделение на ВКСЕК (Върховно Командване на Съюзническия Експедиционен корпус), занимаващо се с пропаганда и събиране на разузнавателна информация. — Б.пр.