— Госпожице Мюлер-Хохлебен — прочита табелчицата с нейното име — с очила изглеждате просто отвратително. Сльошете ги отнофо фетнака — тази комична нацистка реплика явно е вдъхновена от фамилията й1184.
— Не мога да ги намеря — германски акцент с пълна сила, — не фиждам добре.
— Е, ще фидим дали можем да ви помогнем… аха-а, какво е това? Госпожице Мюлер-Холебен!
— Ja…1185
— Как изглеждат тези фаши очила?
— Бели са…
— И рамките са изцяло инкрустирани с хитрички фалшиви диамантчета, нали фройлайн?
— Ja, ja, und mit…1186
— И фалшивите диамантчета продължават покрай слепоочията и извивката за ушите, и-и даже има пера?
— Щраусофи пера…
— Да, стърчащи от краищата и боядисани в изумително паунско синьо пера от мъжки щраус, нали?
— Тофа са моите ошила, ja, — потвърждава секретарката, опипвайки слепешком пода, — къде са те, моля фи?
— Ето тук! — стоварва крак долу ХРЯС и ги смачква на ярки арктически циреи, разпръснати навсякъде по килима на Пойнтсман.
— Виж ти! — обажда се Розавьолги от далечния ъгъл.
Впрочем това е единственият ъгъл, който не е ярко осветен, да, тук има някаква оптическа аномалия: нормална правоъгълна стая, в Дванадесетия Дом няма чудновати нестандартни помещения… и все пак, тази странна необяснима призма от сянка в ъгъла… не един и не двама посетители са влизали неочаквано и са заварвали г-н Пойнтсман не зад своето бюро, където би трябвало да бъде, а застанал в сенчестия ъгъл и, което е още по-тревожно, обърнат с лице към него… Лично Розавьолги не е във възторг от Ъгъла, опитвал е няколко пъти да стои в него, но винаги бе излизал поклащайки глава: „Гос-подин Пойнтсман, не ми харесва там, никак не ми харесва.“ Възможно ли е изобщо да изпита човек някаква приемлива и удовлетворителна тръпка от такова нездравословно преживяване, а? — леко повдигнал една шмекерлийски-тъжна вежда. Пойнтсман обикновено гледа тъй сякаш се извинява, обаче не заради себе си, а за нещо сторено от Розавьолги, и отвръща кротко, „Това е единственото място в стаята, където се чувствам жив“. С абсолютна сигурност една-две докладни записки по този повод са били изпратени на ниво Министерство. Ако изобщо са стигнали до самия министър, то най-вероятно е било във вариант „учрежденско развлечение“. „О, да, да“, поклаща мъдрата стара глава с къдрава като овца коса, изпъкнали почти славянски скули и сбръчква очи в небрежно-разсеян, но любезен смях, „да, знаменития Ъгъл на Пойнтсман, да… не бих се изненадал ако е обитаван от духове, а?“ Рефлекторно подхилкване от присъстващото подчинено дребно чиновничество, обаче само мрачни усмивки от по-високопоставените шефове на отдели. „Извикайте човека от ДЕМИ1187 да погледне“, кикоти се глуповато някой с пура в уста. „Горкичкият, ще помисли, че отново е на Война“. „Правилно, точно така“ и „Вярно, добре го каза, направо отлично“, кънти из пластовете тютюнев дим. Сред именно това дребно чиновничество просташките шеги са на мода, нещо като класова традиция.
— Какво „виж ти“ — от известно време Роджър крещи.
— Виж ти — повтаря Розавьолги.
— Ти казваш „Виж ти“, нали? Така ли е? Обаче трябваше да кажеш „Виж ти, “Виж ти"."
— Така и направих.
— Не, не… ти каза „Виж ти“ само веднъж, точно това нап…
— А-хаа! Но аз го повторих. Казах го… два пъти.
— Но едва след като ти зададох въпроса. Не можеш да настояваш, че и двете „Виж ти“ са били част от едно и също твърдение, изискващо от мен да проявя безразсъдно лековерие, което в твоята компания се явява форма на (освен ако ние двамата не сме една и съща личност и целият този диалог представлява ЕДНА ЕДИНСТВЕНА МИСЪЛ ууугггххх, а това, Розавьолги, означава) безумие…
— Ошилата ми — хленчи фройлайн Мюлер-Хохлебен и сега вече лази из стаята, а Мексико разпръсква с крак стъклените парченца, така че от време на време нещастното момиче порязва ръка или коляно и започва да оставя тъмни 5–6 сантиметрови следи като перца от кръв, които впоследствие, ако приемем, че тя ще издържи достатъчно дълго, ще нашарят килима на Пойнтсман като шлейфа на рокля изрисувана от Биърдсли.