Случайно изобщо не му се налага да чака. Издавайки подсвиркващ звук срещу тях скача един дакоит, изопнат до звънтене бежов копринен шнур между юмруците му, нетърпелива озъбена усмивка хайде давай по-бързо де, и в същия миг от някаква пролука в развалините се подават две ръце като щипци и съвсем навреме смъкват долу полковника в относителна безопасност. Дакоитът пада по гъз, остава да седи там и опитва да развърже шнура, дърдорейки ох, мамка му, както понякога даже и дакоитите постъпват.
— Вие се намирате под планина — обявява някакъв глас. Акустиката тук е каменно-пещерна. — Моля отсега нататък не забравяйте да се подчинявате на всички съответни разпоредби.
Източникът на гласа е някакъв клечащ на вид робот, тъмносива пластмаса с въртящи се огромни като фарове очи. По форма наподобява рак.
— Това иде да каже „Канцер“ на латински език, — пояснява роботът — а и в Киноша означава същото — Както ще се изясни по-късно, той е пристрастен към остроумни подмятания, които остават разбираеми единствено за него самия. — А това е Мъфин-тин Роуд — добавя роботът. — Обърнете внимание на усмихнатите фасади на всички къщи тук. — Горните прозорци са очи, оградата от колове представлява зъбите, а предната врата е носът.
— Слу-шай-те, — на полковника внезапно му е хрумнало нещо, — а тука в Щастливград вали ли изобщо някога сняг?
— Какво да вали?
— Вие нещо клинчите.
— Аз съм уисконсинският клошар от чакалнята, — пропява просташката машина, — и трябва да видите как бягат санитарите! Та какво ново, Джаксън? — Клечащото създание наистина преживя дъвка, много мека и пластична Ласло Джамфска разновидност на поливинилхлорида, и даже разпраща наоколо пъргави молекули, които, посредством разработено от „Сименс“ хитроумно осмозно-електрическо превключващо устройство, закодирано предават направо към рачешкия мозък на робота дяволски близко подобие на лакричния вкус и букет на дъвката „Бийман“.
— Господин Осведоменост винаги отговаря на въпросите.
— За парите, които той печели, аз бих оспорвал даже и отговорите. Дали изобщо вали сняг? Разбира се, че в Щастливград вали сняг. Ако не валеше, много снежни човеци със сигурност щяха да бъдат огорчени!
— Помня в Уисконсин вятърът духаше право по алеята, като гост, който очаква да бъде пуснат в къщата. Навява сняг върху предната врата, натрупва преспи… Такива неща има ли в Щастливград?
— Нищо ново — отвръща роботът.
— А някой отварял ли е вратата, когато вятърът духа така, а?
— Хиляди пъти.
— Тогава — атакува полковникът — ако вратата е носът на къщата и тя е отворена, и-и-и всички тези снежнобели кристалчета навяват от „Мъфин-тин Роуд“ като облак право в…
— Уууффф — изкрещява пластмасовият робот и офейква в една тясна алея.
Полковникът се озовава сам в кафяв и отлежало-винен квартал на града пясъчно-кирпични цветове отминават в поредица от стени, покриви, улици, нито едно дърво не се вижда, и кой е онзи човек дето се разхожда по „Шоколадещрасе“? Ами че това е самият Ласло Джамф, доживял до трайно преклонна възраст, запазен като „форд“ ’37 година, независимо от световните превратности, които тук в Щастливград в най-добрия случай обикновено се изразяват в дискретни промени в усмивките, от перлено-широка до печално мъглива. Д-р Джамф е с някаква сивкава увехнала бледолилава папионка, разцветка подходяща за дълги чезнещи следобеди зад прозорците на консерваторията, тъжни песни за отдавна отминали дни, жални пиана, дим от лула в задушна гостна, печални неделни разходки покрай каналите… ето ги двамата мъже, изоставени педантично, вежливо в този следобед и камбаните отвъд канала бият часа: мъжете са дошли от много далеч, след дълго пътуване, което никой вече не помни, с някаква задача. Но всеки от тях е бил държан в неведение относно ролята на другия…
Сега се оказва, че лампата над главата на полковника е същата електрическа крушка „Осрам“, до която Франц Пьоклер спеше някога в подземната ракетна фабрика в Нордхаузен. Статистически погледнато (тъй твърдят Те) всяка ен-хилядна електрическа крушка ще бъде идеална, всички делта-q-та1206се натрупват както му е редът, и не трябва да се изненадваме, че тази все още е тук и свети ярко. Но истината е дори още по-изумителна. Тази крушка е безсмъртна! Тя е била налице тук всъщност от 1920-те, на върха си има някаква старовремска стрелка и в сравнение с по-съвременните крушки формата й не е чак толкова крушовидна. Каква ли история има тази крушка, само ако може да говори — е, в действителност тя може да говори. Тази вечер, когато Пади Макгонигъл върти ръчката, тя направлява неговите мускулни промени, това е затворена линия с обратна връзка отново към генератора посредством Пади. Ето я