— Той умираше, — казва му тя, — изглеждаше ужасно състарен. Даже не знам дали изобщо се е измъкнал жив от Холандия. — Той… — и колебанието й може да бъде (а) поради нейните чувства, или (б) от съображения за безопасността на Черната Команда, или (в) съчетание от двете… но след това, по дяволите, отново надделява Принципът на Повишаване Докрай на Риска — той е стигнал до Люнебургското поле. Ако не ви е било известно това, сега вече трябва да знаете.
— Вие сте го търсили.
— Да. А също и Слотроп, макар да смятам, че той не го съзнава.
— Ние със Слотроп… — тя оглежда стаята, очите й се плъзгат по металните плоскости, листата хартия, фасетките на солта, и отминават, неспособни да спрат някъде. Сякаш прави отчаяна изненадваща изповед: — Сега всичко е толкова отдалечено. Наистина не знам защо ме изпратиха тук. И вече не знам кой всъщност беше Слотроп. Не достига светлина. Не мога да виждам. Всичко се отдалечава от мен…
Още не е дошло време да я допре, но Енциан дружелюбно-окуражително потупва китката й, войнишко хайде-хайде:
— Има за какво да се хванете. То може да не изглежда реално, но част от него действително е. Наистина.
— Наистина. — И двамата прихват. Нейният смях е европейски уморен, бавен, съпроводен с поклащане на главата. Някога тя би преценявала докато се смее, говори за брегове, дълбочини, печалба и загуба, начални часове за започване на военни операции и повратни моменти, би се усмихвала политически коректно в отговор на властови затруднения, защото може да няма какво друго да прави. Но сега тя просто се смее. Както се бе смяла със Слотроп някога в казино „Херман Гьоринг“.
Значи тя само е разговаряла с Енциан за техен общ приятел. Така ли се усеща Вакуумът?
„Ние със Слотроп“ очевидно не бе удачен израз. Не трябваше ли да каже „Ние с Блицеро“? В какво би я забъркало това с африканеца?
— Блицеро и аз — тихо започва той, наблюдава я над своите гладки скули, в свитата му дясна ръка дими цигара — ние бяхме близки само по определени начини. Имаше врати, които аз не отварях. Не можех. А тук аз играя ролята на всеведущ. Бих ви помолил да не ме издавате, но това е без значение. Те вече всичко са решили. Аз съм Върховната главна берлинска муцуна Енциан. Аз знам всичко и те не ми вярват. Злословят просто тъй неопределено за мен и Блицеро, разказват неврели-некипели, истината не би променила нито тяхното недоверие нито моя Неограничен Достъп. Те само ще предават нататък една история, поредната история. Но за вас истината сигурно означава нещо. Този Блицеро, когото обичах, беше младеж, влюбен в империята, в поезията, в своето високомерие. Тези неща трябва да са били важни за мен някога. Настоящата ми индивидуалност произлиза от всички тях. Предишната моя личност е един глупак и непоносим хапльо, но все пак човек, когото не можеш да изпъдиш както би прогонил някой сакат просяк, нали?
Изглежда той я моли за искрен съвет. Това ли са проблемите, които запълват времето му? Ами Ракетата, ами Празните Хора, ами опасното ранно детство на неговия народ?
— Какво може да означава Блицеро за вас? — пита го най-после тя.
Не му се налага да мисли дълго. Той често си е представял идването на Разпитващ.
— В този момент аз бих ви завел на един балкон. Наблюдателна площадка. Бих ви показал Ракетния град, плексигласовите карти на мрежите, които поддържаме из цялата Зона, подземните училища, системите за разпределение на храна и медикаменти… Бихме наблюдавали щабните стаи долу, пунктовете за връзка, лабораториите и клиниките. И бих казал…
— „Тебе ще дам властта над всички, ако само…“1222
— Категорично не. Грешите приказката. Бих казал: Ето в това съм се превърнал. Отчуждена фигура стояща на определена височина и разстояние… — която наглежда Ракетния град в кехлибарените вечери, а в далечината зад нея се простират измити и тъмнеещи вълнообразни облаци… — която е загубила всичко друго освен това предимство. Сега вече няма сърце никъде, не е останало нито едно човешко сърце, в което да съществувам аз. Познато ли ви е това усещане?
1222
Цитат от Евангелие от Лука 4:6-7 гласящ:
Б.пр.