Той е лъв, този човек, откачен на тема самоличност, но въпреки всичко, Катье го харесва.
— Но ако той все още бе жив…
— Няма как да знаем. Имам писма, написани от него, след като е напуснал вашия град. Той се променяше. Ужасно. Питате ме какво би могъл да означава той за мен. Моят строен бял авантюрист, с болнав вид и състарен с двайсет години (последната душа, в която е могло да ми бъде дарено някакво съществуване) се променяше, превръщаше се от жабок в принц и от принц в митично чудовище… „Ако е жив“ той навярно се е преобразил до неузнаваемост. Можем да минем под него в небето и да не го забележим. Каквото и да е станало на края, той се е възнесъл. Даже и ако е просто мъртъв. Излязъл е извън пределите на своята болка, на своето прегрешение, бил е пропъден в дълбоката Тяхна провинция, пренасочен към надзор, синтез и надзор, още по-далеч от… — Какво пък, Енциан смяташе да каже „нас“, но като че ли „аз“ все пак е по-удачно. — Аз не се възнесох. Аз бях само издигнат. Това е от кухо по-кухо: по-лошо е, отколкото някой, на когото изобщо не вярваш да ти каже, че няма нужда да умираш… Да, той означава много, много за мен. Той е едно старо мое „аз“, скъпо мое психологическо бреме, почти проклятие, което не мога да пусна на свобода.
— Ами аз? — Катье схваща, че той очаква от нея да заговори като жена от 1940-те. „Ами аз“, хайде моля ви се! Обаче тя не се досеща за друг начин импровизирано да му помогне, да му дари минутка утешение…
— Вие, злочеста Катье. Вашата история е най-тъжната от всички. — Тя вдига очи, за да съзре как точно лицето му ще започне да й се надсмива. И смаяна вижда сълзи да текат, да струят по бузите му. — Вие сте била само освободена — гласът му се пресича на последната дума, за един кратък момент лицето му се потърква в клетката на дланите му, после изскача от нея и опитва да имитира веселия валс на нейния мрачен смях. О, не, и този също ли ще й се прави на глупак? Точно сега от някой мъж в нейния живот й е нужна малко стабилност, душевно здраве и силен характер. А не това. — На Слотроп също му казах, че е свободен. Казвам го на всеки, който слуша. Ще им кажа тъй както говоря на вас: вие сте свободни. Вие сте свободни. Вие сте свободни…
— Как може моята история да бъде по-тъжна от тази? — Безсрамно момиче, тя не го глези, сега тя наистина флиртува с него, прилага всякакви похвати, на които са я научили разтегателната хартия и разкривения ръкопис на благородното й девичество, само и само да не навлезе в неговата чернота. Да разбере, че това не е негова чернота, а лично нейната недопустима чернота, и в този момент Катье си представя, че това е чернотата на Енциан, нещо дори отвъд средата на горичката на Пан, нещо съвсем непасторално, а градско, сбор от способи за отклоняване, подчиняване, видоизменяне или обезкървяване наземи на природните сили и показването им като близки подобия на зловредни мъртъвци: Клипот, демонични сили, над които Вайсман е „надделял“, души пътешествали дотук тъй злополучно, че са изгубили всичката си доброта още сред сините мълнии (чиито дълги морски бразди леко се накъдрят), и се превърнали в жилести и мършави като плъхове малоумни убийци и шутове, издаващи неразбираеми крясъци в пустотата: нейна лична градска тъмнина, гъста тъмнина, където потоците струят във всички насоки, и нищо не започва и нищо не свършва. Но с течение на времето там става все по-шумно. Чернотата треперливо прониква в съзнанието й.
— Флиртувайте, ако искате, — сега Енциан е учтиво-ласкателен като Кари Грант1223, — но бъдете готова да ви приемат насериозно — Охоо. Ето ти го, точно затова дойдох.
Не е задължително. Язвителността му (надлежно отбелязана в германските архиви, които обаче най-вероятно са унищожени вече) спрямо нея прониква наистина прекалено дълбоко. Енциан сигурно е бил обучен на хиляди маски (тъй като Градът ще продължава да се замаскира против често невидими за нас нашествия, чиито последствия изобщо не научаваме, безмълвни и незабелязани революции в складовите райони, където стените са слепи, сред гъсто буренясалите парцели), и несъмнено тази на Приветлив Екзотичен Възрастен Човек е една от тях.
— Не знам какво да правя. — Тя става с много продължително свиване на раменете и започва грациозно да крачи из стаята. Старият й маниер: 16-годишно момиче, което мисли, че всички я гледат. Косата й се спуска като качулка. Ръцете й често се докосват.
1223
Арчибалд Александър Лийч с псевдоним Кари Грант (1904–1986) — британски филмов актьор, една от най-големите мъжки звезди на класическото холивудско кино. Неизменно играе роли на изискан, перфектен джентълмен. — Б.пр.