— Не е нужно да се задълбочавате, просто открийте местонахождението на Слотроп — най-после той намира сили да й каже — Трябва само да стоите неотлъчно с нас и да изчаквате, докато той се появи отново. Има ли смисъл да се тревожите за останалото?
— Да, защото съм завладяна от усещането — гласът й, може би умишлено, е съвсем изтънял, — че именно „останалото“ е това, което трябва да правя. Не искам да се измъквам с някаква незначителна победа. Не искам просто да… не знам, да му се отплатя за октопода, или нещо такова. Не трябва ли да зная защо той е тук, какво съм му причинила, по Тяхно разпореждане? Да зная как да бъдат спрени Те? Колко дълго ще мога да минавам безнаказано с лека работа и долнопробни „напускания на сцената“? Не трябва ли да навляза докрай?
Мазохизмът й [пишеше Вайсман от Хага] е успокоение за нея. Че все още може да й бъде причинена болка, че е човешко същество и може да плаче от болка. Защото тя често ще го забравя. Мога само да опитвам да отгатна колко ужасно трябва да е това… Следователно, тя има нужда от бича. Тя надига задник не за да покаже, че капитулира, а от отчаяние, подобно на твоите, а и моите, страхове от импотентността: може ли все още… ами ако не стане… Но ако говорим за неподправено смирение, за самозабрава и навлизане във Вселената, такова нещо не може да се случи с Катье. Тя не е жертвата, с която бих предпочел да завърша това. Навярно преди самия край ще има друга. Може би сънувам… Нали не съм тук, за да се посвещавам на нейните фантазии!
— Предопределено ви е да оцелеете. Да, вероятно. Независимо колко болезнено искате да го направите за самата вас, накрая все пак винаги ще излизате невредима. Свободна сте да избирате точно колко приятен да бъде всеки епизод. Обикновено го дават като награда. Няма да питам за какво. Съжалявам, но вие изглежда наистина не знаете. Ето затова вашата история е най-тъжната от всички.
— Награда… — тя е вбесена. — Това е доживотна присъда. Ако наричате това награда, тогава мен като каква ме определяте?
— Политически никак.
— Черен негодник сте вие.
— Именно. — Той й е позволил да изрече истината. В каменния ъгъл бие часовник. — Сега тук при нас има един човек, който през май е бил с Блицеро. Точно преди самия край. Не се налага да…
— Да отида и да слушам, да, полковник. Но ще го направя.
Той става, свива официално и по джентълменски лакът, изкосо усмихнат, чувства се като клоун. Нейната усмивка е устремена нагоре като палава Офелия, която току-що е зърнала страната на безумците и гори от желание да избяга от двореца.
Обратна връзка, усмивка-срещу-усмивка, регулировка, колебания: и всичко това смекчено до ние никога няма да се опознаем. Лъчезарни, чужди един на друг, ла-ла-ла, отиваме да слушаме за кончината на човек, когото и двамата сме обичали и като двама непознати на кино, сме наказани на различни редове, проходи, изходи, завръщания у дома.
Далеч, в един друг коридор напрегнато вие пробивна машина, дими, аха-аха да се строши. Тракат подноси и стоманени прибори за маса, невинни и приветливи звуци зад познати слоеве пара, мазнина на границата на прегаряне, цигарен дим, вода за измиване, дезинфектант — столова по обед.
Има за какво да продължава нататък…
□ □ □ □ □ □ □
Ще искате да знаете причината и следствията. Добре. Танац бе изхвърлен от вълна извън борда в същата буря, която отнесе Слотроп от „Анубис“. Той бе спасен от полски собственик на погребално бюро в гребна лодка, излязъл в бурното море, за да разбере дали може да бъде ударен от светкавица. С надеждата да привлече електричество, погребалният агент е облечен в сложен метален костюм приличащ донякъде на дълбоководен скафандър, с немска войнишка каска със стотици пробити дупки, в които са пъхнати гайки, болтове, пружини и токопроводящи пръчици, и всеки път, когато кима или поклаща глава, което прави често-често, той дрънчи. Общо взето нормален събеседник използващ езика на жестовете и ръцете си, на всеки въпрос отговаря с да или не, и около него и Танац в дъждовната вечер разцъфват двуцветни шахматни дъски с чудновати форми и строеж. Откакто прочел в американска пропагандна листовка за Бенджамин Франклин с неговото хвърчило, мълнията и ключа1224, той бил завладян от идеята да привлече и улови с главата си мълния. Една вечер разумът му бил озарен от мълния (макар и не такава, на каквато се надявал): точно в този момент из цяла Европа обикалят стотици, а кой знае, навярно хиляди хора, които са били ударени от мълния и оцелели. Какви ли истории могат да разкажат!
1224
В един бурен ден през 1752 г. американския учен-изобретател, писател, дипломат и държавник, Бенджамин Франклин (1706–1790) провел изключително опасен експеримент. Франклин излязъл на улицата посред силната буря и пуснал хвърчило с ключ, завързан към края на въжето. Металният ключ привлякъл незначително количество заредени частици от основата на буреносния облак, което послужило като доказателство, че мълнията представлява форма на статично електричество. — Б.пр.