Сега, когато Танац чува името на Блицеро, анусът му леко се свива леко. Не, той не смята, че името е било подхвърлено тук или нещо подобно. За Танац параноята не е сериозен проблем. Обезпокоен е само от напомнянето изобщо, че от онзи следобед на Люнебургското поле, когато бе изстреляна 00000, не е чул нито дума за положението на Блицеро — жив или мъртъв е, повелител или беглец? Не е сигурен кое от двете предпочита. Докато „Анубис“ плаваше, на Танац не му се налагаше да избира: споменът може да е бил забутан толкова далеч назад, че един ден неговата „реалност“ би изгубила всякакво значение. Разбира се, че имаше такова нещо. Разбира се, че нищо такова не е ставало.
— Смятаме, че той е жив някъде, беглец е — казва на Танац представителят на града. — От време на време дочуваме по нещо, което достатъчно съответства на Блицеро. И чакаме. Той ще ни намери. Тук Блицеро разполага с готова организирана подкрепа, която го очаква.
— Ами ако не остане тук? — от чиста злоба пита Танац. — Ами ако ви се изсмее и отмине?
— Тогава нямам обяснение — събеседникът започва да отстъпва назад, обратно на дъжда. — Това е въпрос на вяра.
Танац, който се е заклел никога повече да не търси Блицеро, не и след изстрелването на 00000, усеща допира на плоското острие на ужаса.
— Кой е вашият куриер? — вика той.
— Отидете вие — процеден шепот.
— Къде?
— Нефтохима.
— Но аз имам съобщение за…
— Занесете го вие…
Белият „Анубис“ е отплувал към избавлението. А тук в неговия килватер са онеправданите, отхвърлените, неподлежащите на спасение, плават и се давят, вървят потънали в кал, бедни скиталци по залез-слънце, загубили пътя, газят слепешката и се препъват в техните джунджурии, огризки, нерадостните отпадъци от спомените — последното, за което могат да се хванат — завъртени, размесени, изскачат отгоре, падат. Хора извън борда и нашите общи отломки…
Танац остава под пясъчниковата аркада, разтреперан и ядосан, на равномерния силен дъжд. Редно беше да отплавам, иска да изкрещи той и след малко го прави.
— Не трябваше да ме изоставят тук с вас, отрепки такива… — Къде е апелационният съд, който ще изслуша неговата тъжна история? — Подхлъзнах се!
Някакъв готвач се хързулна в локва елитарен бълвоч и разля по целия десен борд на откритата палуба пълен галванизиран бидон с разбита на крем жълта кокоша повръщня. Танац не го забеляза, той търсеше Маргерита… Много жалко, les jeux sont faits1230, никой не слуша и „Анубис“ е отплавал. По-добре е тук с плаващите отломки, Танац, нямам представа какво може намине тук и да заподскача, питайте онзи полковник Енциан, той знае (сред отпадъците на Света има един ключ… и той няма да бъде намерен на борда на белия „Анубис“, защото те изхвърлят всичко ценно в морето).
Следователно… когато сред уличките почва да се завръща зеленото развиделяване, Танац е при нефтозавода, опрян на насмолена стена, изпъкналите му скумриести очи се пулят иззад сенките на мократа вълнена яка, само черно/бели, наистина уплашени, и дъхът му излиза на пара от ъглите на устата. Той няма да бъде тук, той просто е мъртъв, просто е умрял? Това тук „граница“ ли е? разделителна повърхност между два свята… разбира се, но между кои два? Не може да се надява, че ще бъде спасен от някакво оптимистично здравомислие, това не помагаше даже някога в Берлин, преди Войната, и на спиритическите сеанси с Петер Закса… това само пречи, дразни хората и ги настройва против него самия. Параванът от думи между него и непостижимо божественото винаги е бил само тактически ход… и никога не му е позволявал да се чувства по-свободен. А в последно време даже става все по-ненужен. Той знае, че Блицеро съществува.
Това не беше сън. Хич не се надявай, че може да е било. Пак ще имаш температура, която рано или късно ще спадне и ще бъдеш пуснат в прохладната действителност на една стая… в края на краищата не е наложително да изпълняваш тази продължителна и сложна задача, не, както виждаш това беше само висока температура… не беше нещо сериозно…