Малко по малко, постепенно споменът му за това последно изстрелване на ракетата от Люнебургското поле се избистря. Трескавите състояния с температура огнезаглаждат, болката отстранява примесите. Един образ се връща непрекъснато — тъмно кафява, почти черна очна ябълка отразява вятърна мелница и нащърбена мрежица от силуети на клони… страничните врати на мелницата се отварят и затварят бързо, като разклатени капаци на прозорци в буря… в ириса-небе един облак с формата на мида се надига интензивно пурпурен по краищата, взривното кълбо от експлозия, нещо светлоохрово на хоризонта… по-отблизо то изглежда изсветляващо жълто оградено от озъбено пурпурно, жълти вътрешности засенчени от преливащо навън теменужено, навън в изпъкнала крива към нас. Странно е (не че искам да прекъсна тази живописна сцена, но) доста странно, нали разбирате, че на Люнебургското поле няма вятърни мелници! Танац даже провери набързо, просто да се увери, не, никакви мелници, добре, но тогава защо гледащото към Люнебургското поле око на Блицеро отразява вятърна мелница, а? Е, за да бъда честен, сега то не отразява вятърна мелница, а бутилка джин. Обаче тук на Люнебургското поле няма също и никаква бутилка джин. Но окото отразяваше вятърна мелница. Какво е това? Възможно ли е очите на Блицеро, в които Грета Ердман виждаше карти на неговото Царство, да отразяват избирателно за Танац миналото? Това би било странно. Извърнеш ли се от тези очи, каквото и да е минавало върху тях, просто ще бъде изгубено. Само от време на време ще имаш фрагменти. Катье оглежда през рамото си свежите белези от бича. Готфрид на утринната проверка, с романтично отпуснато тяло като истинско дете на природата, вятърът надипля на гърба униформата му от клоноподобните извивки на бедрата му, косата му се развява, дръзка крива усмивка, леко отворена уста, издадена напред челюст, полузатворени очи. Собственото отражение на Блицеро в овалното огледало, старо лице, кани се да нахлузи перука модел „паж на лейди Дракон“1231 с бретон, и ето спира, гледа в огледалото, лицето пита какво? какво каза? перуката отместена малко встрани и леко смъкната надолу, така че да се получи още едно лице, почти невидимо в нейните плътни сенки… но ако се вгледаш по-внимателно можеш да различиш започващите да се очертават хребети на костиците и мастните полета, къса ледено-гланцова бяла прическа, маска в ръката, над сенките в празното пространство на качулката — сега гледат две лица, и Танац, този човек ли ще съдиш? Танац, не ти ли харесваше камшикът? Не жадуваше ли за потъркването и въздишките на женски дрехи? Не си ли искал да убиеш обичано от теб дете, весело да отнемеш живота на нещо толкова безпомощно и невинно? В последната възможна минута той вдига очи към теб, вярва ти, усмихнат свива устни за целувка и точно в този миг ударът се стоварва върху черепа му… има ли нещо по-хубаво от това? Тогава изтръгналият се от гърдите ти вик, внезапната материална поява на загубата, безвъзвратната загуба, необратимия край на любовта, на надеждата… ето какъв си ти накрая, не можеш да го опровергаеш… (но толкова много страх да разбереш това змийско лице, да разтвориш крака и ръце и да му позволиш да влезе в теб, в твоето истинско лице то ще те убие ако…)
Танац разказва на Черната Команда всичко това и още много други неща. След като цяла седмица неспирно е викал аз знам и крещял аз съм виждал Черния Агрегат всеки път, когато черно лице се появи зад надиплените телени огради, край купчините сгурия или на кръстопътищата, вестта се разчува. Един ден идват за него: вдигат го от сламата, черен като тях от въглищния прах — вдигат го лесно, все едно че е дете, и проявяват добрината да махнат една хлебарка от лицето му — и го откарват треперещ и стенещ на юг в Бърлогата на Мравоядите, където всички те седят около огъня, пушат и дъвчат, приковали погледи в посинелия от студ Танац, който вече няколко часа дърдори непрекъснато. Той е единственият в известен смисъл привилегирован да разказва историята до този момент, той е губещият, неудачник и
1231
Героиня от комикса „Тери и пиратите“ на художника Милтън Каниф (1907–1988) публикуван от 1934 г. в продължение на близо 50 години. Комиксът разказва историята на Тери Лий и ментора му Пат Райън, които търсят стар рудник, открит някога от дядото на Тери. Лейди Дракон последователно съблазнява, унижава и опитва да убие нашите герои. — Б.пр.