Той бе изгубил Готфрид, бе изгубил Бианка, и едва сега, след като бе минало толкова време, започваше да осъзнава, че те двамата представляваха една и съща загуба от един и същи печеливш. Вече е забравил последователността им във времето. Не знае кое дете е изгубил първо или дали — прииждат стършелови облаци на спомените — дали това не са две имена, различни имена, на едно и също дете… но после в трясъка на сблъскващи се чужди останки от корабокрушения, остри ръбове и, нали разбирате, високи скорости на въртене, той схваща, че не може дълго да се придържа към тази мисъл: скоро Танац вече отново се бъхти в открито море. Но ще помни, че за кратко я е държал, видял е нейния строеж и цвят, усещал я е с бузата си при пробуждането от близостта на пространството на дрямката — че двете деца, Бианка и Готфрид, са едно и също…
Бе загубил Блицеро, но загубата не бе съвсем истинска. След последното изстрелване, незапомнените нощни часове до Хамбург, полетът от Хамбург до Бидгошч в откраднат П-51 Мустанг1232 беше толкова явно в стил „Прокаловски-слиза-от-небето-в-самолет“, щото Танац започна да фантазира, че се е отървал и от Блицеро, но по съвсем същия твърде условен металически начин. И действително металът бе заменен с плът, пот и продължителни бъбриви нощни срещи, Блицеро седнал по турски заеква в чатала си аз не-не-не-не… Какво „не“, Блицеро?, „Не съм?“, „Не мога“?, „Не искам?“, „Не трябва?“. Онази нощ Блицеро предлагаше всички свои оръжия, подреждаше картите на всички свои подпорни стени, барикади и лабиринти.
Всъщност Танац бе питал: когато край мен преминават сериозни, разумни, уверени смъртни лица и изобщо не ме забелязват, те истински ли са? Те всъщност души ли са? или само привлекателни скулптури, осветените от слънцето лица на облаци?
И: „Как мога да ги обичам?“
Ала отговор от Блицеро няма. Очите му изграждат руни със силуетите на вятърни мелници. Пред Танац се изнизва поредица от безвъзмездно предоставени сцени. От мичман Моритури, застлан с бананови листа под, някъде край Мабалакат във Филипините, края на ’44-та, едно бебе мърда, търкаля се и подритва сред капки слънчева светлина, вдига прах от съхнещите листа, а горе в небето реват специалните ударни части, „Нулите“1233 откарват приятелите, най-после, като окапали цветове от вишна1234 през пролетта, този любим на всеки камикадзе образ… от Грета Ердман, един свят под земната или калната повърхност, пълзи като кал, но вика като Земя, с пресовани на слоеве поколения на тягости и загуби в добавка към него, загуби, несполуки, последни мигове следвани от точещи се назад празноти, поредица от херметични пещери притиснати в задушените слоеве, тези навеки загубени… от някой, неизвестно кой? кадър с Бианка с тънка памучна ризка, едната ръка леко назад, гладката напудрена хлътнатина под мишницата и скачащата извивка на една малка гръд, сведеното й лице, цялото в сянка с изключение на челото и скулите, обръща се насам, ето миглите, за чието надигане се молиш… ще те види ли тя? Безкрайна пауза във фокуса на съмнението, това увековечено съмнение в нейната любов…
Те ще му помогнат да го преодолее. Обитателите на Бърлогата на Мравоядите няма да мигнат цяла нощ заради този безспирна разузнавателна оперативка. Танац е ангелът, който те са очаквали, и е напълно логична появата му сега, точно в деня, когато тяхната Ракета най-после е сглобена, единствената им А4 събирана цяло лято парче по парче из Зоната, от Полша до Холандия. Обаче независимо дали вярваш или не, дали си Празен или Зелен, путкогонец или политически безбрачник, доминиращ властови играч или неутрален, все пак имаш някакво усещане — подозрение, спотаено желание, някаква скрита частица от душата ти, нещо — за Ракетата. Това е „нещо“, което Ангелът Танац сега разяснява на всекиго по различен начин, на всеки слушател поотделно.
1232
Американски изтребител, разработен в началото на 40-те години на XX век, използван от съюзниците по време на ІІ световна война и от САЩ в Корейската война. — Б.пр.
1234
Вишнев цвят — „Охка“ (