Той взема със себе си моряка Бодайн, който се е договорил да му изпратят от Зоната на Панамския Канал (там шлюзовите работници ги носят като униформи, в удивителни тропико-папагалски цветови съчетания от жълто, зелено, бледо лилаво, алено червено) зуут костюм с невероятни размери: арматура от телени закачалки укрепва и подсилва заострените ревери, защото стърчат прекалено много извън останалата част от костюма, под атлазената риза, бледолилаво на лилаво, гиздавият моряк даже носи корсет пристягащ кръста му до изящните 105 сантиметра, за да позволи драстичното вталяване на сакото, което след това разперено надолу от обемни по метър петорни фустанелоподобни плохи се спуска като широка пола до коленете на Бодайн и покрива изцяло задника му. Панталонът му е пристегнат с колан току под мишниците и в глезените се стеснява до двайсет сантиметра, така че, за да го обуе, трябва да отвори добре прикрити ципове от двете страни на крачолите. Целият костюм е син, не костюмено тъмносин, не, а истински СИН, сигнално син. Моментално бива забелязван, където и да се появи. На събирания той просто не оставя на мира периферното зрение и прави невъзможен благоприличния салонен разговор. Това е костюм принуждаващ те или да размишляваш върху най-съществени въпроси като например неговия цвят, или да осъзнаваш своята безсъдържателност. С други думи, пагубна дреха.
— Само двамата ли ше бъдем, а партньорче? — пита Бодайн. — Няма ли да е малко опасничко, а?
— Слушай, — Роджър пуска болезнена усмивка при току-що хрумналата му мисъл, — дори няма да можем да вземем онези големи каучукови хуйове. Довечера ще си използваме мозъците!
— В такъв случай ще изпратя мотоциклета в „При Пуци“ да подберат от там един боен екип и…
— Знаеш ли какво? Ти си изгубил усета за приключения. Да-а. Преди не беше такъв.
— Виж ’кво, приятел, — произнася го на Флотски Диалект, прател, — хайде, прател. Постави се на мое място, в мойте обувки.
— Може, стига да не бяха… с този… оттенък на жълтото.
— Аз съм просто един скромен младеж, — мургавият воин на морските глъбини почесва с вроговени пръсти чатала си в търсене на неуловим рак, накъдря издуващите се дипли и плата на панталона, — луничаво момче от Албърт Лий, Минесота, на 69-то шосе, където ограничението на скоростта е да караш колкото можеш по-бързо цяла нощ, и опитвам да се стабилизирам тука в Зоната, още преди да навърша 10 години бях само едно луничавото момче и пъхах безопасна игла в една тапа вместо жичка за контактен проводник и по цели нощи слушах гласовете от източното до западното крайбрежие и да ти кажа прател, нито един от тях изобщо не е препоръчвал да се намесвам в някоя гангстерска война. А ти можеш да бъдеш предоволен, че все още си шантаво наивен. Родж, ч’ай само и ще видиш първото европейско гангстерско нападение, те обичат да стрелят по три пъти, в главата, корема и сърцето. Загряваш ли, в корема? А тука стомахът не е второкласен орган, прател, ша знаш, че т’ва е една хубава идея, малко нещо есенна, за да я имаш предвид.
— Бодайн, ти нали дезертира? Това е смъртна присъда, нали?
— Глей с’а, т’ва мога да го оправя. Но аз съм само едно винтче. И не смятай, че аз знам всичко. Единственото, дето знам, е моя занаят. Мога да ти покажа как се пречиства кокаина и как се взема проба за анализ, мога да опипам скъпоценен камък и по температурата му да определя дали е фалшив, подправеният камък поглъща по-малко топлина от тебе, или както са казвали древните търговци „стъклото е калпав вампир“, и-и-и мога да разпознавам фалшивите мангизи тъй лесно като да открия буквата Е в таблицата на очния лекар, имам може би най-добрата зрителна памет в Зоната… — и докато монологът му продължава, Роджър го замъква, както е със зуут костюма, на пищното празненство на „Круп“.
Още с влизането им, първото, което Бодайн забелязва, е свирещия тази вечер струнен квартет. Втората цигулка се оказва Густав Шлабоне, честият нежелан партньор по друсане на „Киселината“ Бумер, или „Капитан Ужас“ както гальовно и напълно основателно е известен на Мястото, а на виолата е съучастникът на Густав в докарването до поголовно самоубийствено униние на всички в радиус от 100 метра, където и да се появят двамата (Фред и Филис, кой чука на вратата ви и хихика?) самият Андре Омнопон с пухкавите мустаци а ла Рилке и татуирано на корема Прасето Свинчо (което напоследък става адски „шик“: даже във Вътрешната Зона американските тийнейджърки масово го смятат за потресаващо). Тази вечер Густав и Андре са Вътрешните Гласове. Което е твърде странно, защото в програмата е обозначен забранения квартет Опус 76 на Хайдн, тъй наречения „Казу“ Квартет в Сол бемол минор, получил названието си от частта Largo, cantabile e mesto1290, в която от Вътрешните Гласове се изисква да свирят на казу вместо на техните обичайни инструменти, създавайки по този начин уникални за музикалната литература проблеми с динамиката на виолончелото и първата цигулка.
1290
Опус 76 от Йозеф Хайдн (1732–1809) е серия от 6 квартета (1799) посветени на граф Ердьоди. Петият квартет в Ре мажор е поредица от свободни вариации по средата на които има бавна тъжна песен (