— Значи Кристиян тръгва с теб, а?
— Да, какво? — Примигва под обсипаните с дъждовни капки вежди. — О, за Бога, Андреас.
— Е? Участниците в заблуждаващата операция би трябвало да оцелеят също, нали?
— Слушай, вземи го с теб, ако искаш.
— Аз исках само да разбера, — свива рамене Андреас, — какво е било решено.
— Можеше да ме попиташ. Нищо не било „решено“.
— Може би не от теб. Това е твоята игра. Мислиш, че тя ще те опази. Но за нас тя е неприложима. Ние трябва да знаем какво ще става в действителност.
Енциан коленичи и започва да повдига тежкия железен заден капак. Наясно е колко фалшиво изглежда това. Кой ще повярва, че дълбоко в себе си той иска да бъде с тях, там, където огромното Смирение не спи, и в болки и страдания ще умира тази нощ из цялата Зона? да бъде с обичните му прокълнати и онеправдани, съзнавайки, че винаги ще бъде непознат, чужденец… Над главата тракат вериги. Когато края на капака се изравнява с брадата му, Енциан поглежда Андреас нагоре право в очите. Ръцете му са изопнати неподвижно. Лактите го болят. Това е жертвоприношение. Иска му се да попита: Още колко други са ме отписали? Има ли съдба, която не разкриват само на мен? Но привичките му упорстват, те имат свой собствен живот. Той се изправя с усилие, безмълвно, повдига мъртвия товар и го затръшва на място. Двамата заедно пъхат застопоряващите болтове във всеки ъгъл.
— Ще се видим там — маха с ръка Енциан и се обръща. Гълта таблетка германски дезоксиефедрин, после захапва плочка дъвка. От стимуланта зъбите му скриптят и дъвчат с поскърцване дъвката, тази техника на дъвчене бе изнамерена от жените през последната Война, за да не плачат. Не че му е до плач за раздялата. Той иска да плаче за себе си: за това, което, трябва да вярват всички те, ще се случи с него. Колкото повече вярват, толкова по-силна е надеждата. Неговият народ ще го унищожи, ако му се удаде тази възможност…
Жвак, жвак, хмм, добър вечер дами, отлично се справяш с връзването Любица, жвак, как е главата Мечислав, онези сигурно са останали много изненадани да видят, че куршумите отскачат, а! Хе-хе жвак, жвак, ’бър вечер „Радистче“ (Озоханде), има ли нещо от Хамбург за течния кислород, проклетия Оуруру трябва по-скоро да се свърже с нас-ру, ’щото ако почнем да се спотайваме и да чакаме докато той-ру… о, мамицата му, това пък кой е…
А това е самият Жозеф Омбинди, предводителят на Празните. Но преди усмивката му да секне, за няколко секунди Енциан имаше усещането, че това е призракът на Орутиене.
— Казват, че детето на Окандио също било убито.
— Не е вярно. — Жвак.
— Тя беше първият ми опит да предотвратя раждане.
— Значи твоята убийствена заинтересованост към нея продължава — жвак, жвак. Енциан знае, че работата не е в това, но присъствието на Омбинди го дразни.
— Самоубийството е свобода достъпна даже за най-отчаяните. Но ти отказваш тази свобода на цял народ.
— Хайде да не намесваме идеологията. Кажи дали твоят приятел Оуруру ще оправи и подготви течнокислородния генератор. Или в Хамбург ще ме очаква някоя весела изненада.
— Добре де, ще карам без идеология. Ти, полковник Нгуарореруе, си готов да откажеш на твоя народ една свобода, на която дори самия ти се радваш — И отново се усмихва, съвсем като призрака на човека, който бе загинал тази вечер. Човърка, ръчка, търси болното място, какво? какво? иска да попита: какво, полковник? и тогава забелязва умората в лицето на Енциан и разбира, че това не е хитруване или номер. — Свобода, — шепне с усмивка, любовна песен под черното небе, чиито краища са очертани в наситено оранжево, реклама пълна с типично катарски ужас от затварянето на душите в телата на новородените, — свобода, от която ти можеш скоро да се възползваш. Аз чувам как душата ти говори насън. Познавам те по-добре от всеки друг.
Жвак, жвак, о, нали трябваше да му дам разписанието за караулните смени. О, какъв съм глупак. Да, той може да избере, която нощ пожелае…
— Ти си жертва на халюцинации, Омбинди, — влагайки в интонацията си достатъчно паника, така че дори да не подейства, да прозвучи обидно. — Аз прожектирам моя личен самоубийствен импулс, а на екрана излиза образ, който прилича на теб. По-грозно нещо не съм сънувал. — В продължение на цели 30 секунди отправя към него Специалната Космонавтска Усмивка и само след 10 секунди Омбинди вече шари насам-натам с очи, поти се, стиска устни, свежда поглед, извръща се, гледа назад, но Енциан продължава неотстъпно, тази вечер няма да има пощада народе мой, Специалната Космонавтска Усмивка оцветява всичко в радиус от два километра във всевъзможни багри на дълбоко замразен сладолед. А СЕГА, след като всички сме в настроение, какво ще кажеш Джуро все пак да сложим капаците на акумулаторите? Точно така, имам рентгеново зрение, виждам направо през брезента, можеш да го отбележиш като поредното чудо… е, Власта, ти ще поемеш следващата радиовахта, да не ти пука какво пише в графика, ако съдим по журнала, с Хамбург ние имаме само шаблонен радиообмен и аз искам да знам защо, искам да знам какво се излъчва, когато дежурят хората на Омбинди… на командната честота на кервана връзката е само на НВ1323 от точки и тирета, не се чуват издайнически гласове. Но операторите се кълнат, че могат да различават почерка на предаващия. Енциан разполага с Власта, една от най-добрите операторки и тя отлично имитира почерците на повечето от хората на Омбинди. Упражнявала се е, за всеки случай.
1323
Радиопредаване „незатихваща вълна“. Когато използва „ключ“, телеграфистът всъщност включва и изключва тази честота и по този начин създава поредица от точки и тирета. — Б.пр.