Останалите, които от самото начало са недоумявали дали Енциан изобщо някога ще предприеме действия против Омбинди, сега разбират всичко по изражението и походката му… И тъй, само по леките му докосвания по периферията на кепето, сигнализиращи Планът Е Такъв И Такъв, тихо без грубости и насилие, хората на Омбинди са отстранени от всякакви дежурства тази вечер, макар и да разполагат с тяхното оръжие и муниции. Никой не им го е отнемал. Няма причина. Сега Енциан е толкова уязвим както винаги, тоест много.
Дебелото момче Лудвиг е бяла светулка в мъглата. Той играе на разузнавач за огромна бяла армия, разположена винаги на другия му фланг и готова само при една негова дума да връхлети от хълма и да стъпче черните в калта. Но Лудвиг никога няма да я призове. Той предпочита да придружава отстрани кервана, да остава невидим. Не може да лови клиенти там долу, при черните. Тяхното пътешествие не включва него. Те са тръгнали в определена посока. Лудвиг усеща, че трябва да върви с тях, но отделно, като непознат, ни повече ни по-малко на благоволението на Зоната…
□ □ □ □ □ □ □
Мост над рекичка. Много рядко по него минава някой. Вдигнеш ли глава, виждаш от едната страна на пътя цял склон заплашително устремени нагоре иглолистни дървета с шишарки. Дърветата поскърцват от скръб заради раната проектирана така, че да пронизва тяхната местност, тяхната земя или земност. Кафяви пъстърви пробягват мълниеносно в рекичката. Отдолу вътре в подмостието, други бездомници са оставили своите писаници по влажната стена на арката. Вземи ме, Опъвачко На Краката, защо се бавиш? Нищо по-лошо няма от тези дни. Ти ще бъдеш като спокоен сън. Не е ли просто сън? Моля те. Ела по-скоро… Редник Рудолф Ефиг, 12.ІV.45. Рисунка, с черна маскировъчна командоска смазка, на мъж, който внимателно разглежда цвете. В далечината, или просто нарисувана по-малка, жена, приближава се. Или някаква фея, нещо такова. Мъжът не гледа към нея (или него). По средата между тях има няколко купи сено. Цветето има формата на момичешка путка. От небето гледа светило с абсолютно спокойно, като на Буда, лице. Отдолу някой друг е написал на английски: Хубава рисунка! Довърши я! А още по-надолу, с друг почерк: Тя Е довършена, нищожество такова. И ти също. До него на немски: Обичах те Лизеле с цялото си сърце, без име, чин, част или сериен номер… инициали, „кръстчета и нули“ става ясно, че е играл сам човек, игра на „бесеница“ в която намислената дума така и не е била дописана: ГЕ_ _ РАТ_ _1324 и обесеното тяло, даже толкова рано, се вижда едва ли не от другия край на подмостието, защото пътят е тесен и няма градация на сянката. Сред крайпътните буренаци се подава ненапълно скрит велосипед. Окъсняла пеперуда, бледа като клепач премигва безцелно над скоро окосеното сено. Високо на склона някой размахва брадва в опит да отсече живо дърво… и точно тук и сега младата вещица най-после намира Вацлав Чичерин.
Той седи до реката, не унил или обезсърчен, просто чака. Инертен соленоид в очакване да бъде включен. Чува стъпките й, вдига глава и я съзира. От снощи насам тя е първото призрачно явление, което той поглежда и вижда. Заслугата за това е изцяло нейна. Заклинанието изречено тогава от нея, — а първо бе откъснала копринения чатал от най-хубавите си долни гащи и го бе завързала върху очите на куклата, неговите очи, източни и лазурни, макар и да бяха само бегло очертани с дългия й нокът в глината, — бе следното: