— Ето. Слушай сега. Искам да го вземеш. Разбираш ли? Твое е.
Чува ли ме изобщо? Може ли да види това парче плат, това петно?
— Виж ’кво, аз бях там, в Чикаго, когато му устроиха засада. Бях там онази вечер, на улицата, точно срещу кино „Байограф“, чух стрелбата и всичко останало. По дяволите, тогава бях още новобранец, мислех, че именно това е свободата, и хукнах да бягам. А заедно с мен и половината Чикаго. От баровете, от тоалетните, от уличките, дамите повдигат поли, за да тичат по-бързо, госпожа Кродобли дето през цялата Голяма Депресия пие като смок в очакване слънцето отново да изгрее, и кво мислиш ето го половината ми випуск от Подготвителния Център „Грейт Лейкс“, в сини униформи и все същите отпечатъци от креватни пружини като мен, има и проститутки с дълъг трудов стаж и сипаничави педерасти, чийто дъх смърди като вътрешността на ръкавица на ватман, бабички от Кланиците, току-що излезли от кината момичета с още незасъхнала пот по бедрата, приятел, казвам ти, всички бяха там. Събличаха дрехи, късаха листа от чекови книжки и деряха страници от вестниците си един на друг, за да могат да ги натопят в кръвта на Джон Дилинджър. Направо откачихме. Полицейските агенти не ни спираха. Просто стояха и дулата им още димяха, докато всички хора запълзяха по улицата, да се докопат до кръвта. Навярно тръгнах с останалите, без да се замислям. Но имаше нещо друго. Нещо, от което сигурно съм имал нужда… ако можеш да ме чуеш… ето затова го давам на теб. Съгласен ли си? Това е кръвта на Дилинджър. Беше все още топла, когато се добрах до нея. Те искат да го мислим за „обикновен престъпник“, но явно Те са напъхали глави надълбоко в гъзовете Си и ни приемат ни предават, а той все пак бе извършил това, което бе извършил. Той направо Им го начука, здравата Им наби канчетата и Ги запрати в клозетното уединение на Техните банки. На кого му пука за ’кво е мислел той, ако тези мисли никому не са пречили? А-а също и даже няма значение защо правим това. Готин? Да, не ни трябват правилните причини, а само онова изящество. Физическото изящество, за да продължава да функционира всичко. Храброст, ум, много добре, но без онова изящество? за никъде не сме. Ама ти… моля те, слушаш ли ме? Този парцал тука действа. Наистина. На мене ми помогна, обаче аз вече съм преминал етапа Дъмбо и мога да летя и без него1335. Но ти. Готин. Ти…
Не се виждаха за последен път, но по-късно винаги имаше други хора наоколо, абстинентни кризи, сръдни за саркастични подмятания и обиди действителни или подразбирани и към това време, както се бе опасявал, Бодайн започваше, безпомощен и засрамен, да изпуска Слотроп. В някои объркани ситуации, когато вижда как бяла мрежа обхваща всички посоки на зрителното му поле, той я тълкува като символ на болка или смърт. Прекарва все повече време с Труди. Тяхната приятелка Магда бе арестувана за предумишлено, системно скитничество и върната в Леверкузен в обраслия заден двор, над който пращи електропроводът, от пролуките между прашните тухли стърчат бурени, капаците на прозорците са винаги затворени, трева и плевели се превръщат в най-непримирима есенна подстилка. В някои дни вятърът довява аспиринен прах от фабриката „Байер“. Хората го вдишват и стават по-кротки и спокойни.
1335
В мултфилма