Винаги помни.
Първата звезда увисва между стъпалата му.
Сега…
Ритмичните ръкопляскания кънтят сред тези въглищно лъскави и твърди стени. Хай-де! За-поч-вайте про-жек-цията! Хай-де! За-поч-вайте про-жек-цията! Екранът е разтворена пред нас матова страница, бяла и безмълвна. Скъсала се е лентата или е изгоряла крушка на прожекционния апарат. Трудно ни беше дори на нас старите кинозапалянковци, постоянните кинозрители (нали?) да определим какво беше това тъкмо преди да ни обгърне тъмнината. Последният кадър бе прекалено краткотраен, за да бъде регистриран зрително. Може да е била човешка фигура, мечтаеща за ранна вечер във всяка столица, достатъчно бляскава, за да го увери, че той никога няма да умре, тъй като е излязъл да си пожелае нещо, когато види първата падаща звезда. Но това не беше звезда, то падаше, сияен ангел на смъртта. И върху потъмняващия, страховит широк екран нещо не бе прекъснало, то бе продължило, филм, който ние не сме били обучени да гледаме… сега това е близък план на лицето, познато на всички ни лице…
И точно тук, точно в този ням и тъмен кадър, острият връх на Ракетата, падаща с почти два километра в секунда, абсолютно и навеки безшумно, стига нейната последна неизмерима пролука над покрива на този стар киносалон, последната делта-t1354.
Ако ви е нужно успокоение или утешение, имате време да докоснете седящия до вас човек или да пъхнете ръце между студените си крака… или, ако трябва да ви намери песен, ето една, на която Те никога и никого не са учили, химн съчинен от Уилям Слотроп, забравен и неиздаван от векове, изпят с простичка и приятна мелодия от онова време. Следвайте ритъма на подскачащата топка:
А сега всички заедно…