— Пиер Жане… този човек понякога се изразяваше като ориенталски мистик. Не упражняваше реален контрол над противоположностите. „Действието нараняване и акта на причиненото нараняване са обединени в процедурата на сумираното нараняване.“203 Обсъждащ и обсъждан, господар и роб, девица и прелъстител, всяка двойка е възможно най-подобаващо свързана и неразделима… Мексико, тази ян-инска безсмислица204 е последното убежище на непоправимите мързели. По този начин се скатават от всяка неприятна работа в лабораторията, но някой да е казал нещо?
— Не желая да влизам в религиозен спор с вас — днес Мексико по-раздразнителен от обикновено поради недоспиването, — но се питам дали вие, хора, не сте малко… ами-и, дали не съдите прекалено строго достойнствата на анализа. Тоест, когато изследвате и проверите детайлно всичко, отлично, аз първи ще приветствам вашето прилежание. Но освен да подхвърляте всевъзможни незначителни дреболии, да сте казали нещо смислено?
Такива аргументи не са по вкуса и на Пойнтсман. Но той се взира изпитателно в този млад анархист с червен шал.
— Павлов е бил убеден, че идеалът, финалът, към който всички ние сме устремени в науката, е вярното и точно механическо тълкуване. Той е бил в достатъчна степен реалист, за да не очаква подобно нещо през целия си живот. Или през следващите няколко живота. Но е хранел надеждата за една дълга верига от все по-близки и по-непосредствени паралели и съприкосновения. В края на краищата той е вярвал в чисто психологическата основа на живота на душата. Няма следствие без причина и ясна последователност на връзките.
— Не съм експерт в тази област, разбира се — Мексико определено не желае да обиди събеседника си, но все пак, — обаче имам усещането, че тези причини и следствия вече са изчерпани. Ако науката изобщо иска да продължи напред, тя трябва да търси по-широк и… по-разнообразен, по-творчески набор от предположения. Следващият голям пробив може да настъпи, когато съберем смелост да се откажем напълно от причина и следствие и да поемем в някоя друга посока.
— Не. Никакво „поемане“! Има регрес… назад. Вие сте на 30 години, човече. Няма „други посоки“. Има само напред, тоест навлизане навътре, или назад.
Мексико гледа как вятърът придърпва пешовете на пойнтсмановия шинел. Чайка отлита с крясък встрани покрай замръзналия бряг. Варовиковите скали се извисяват нагоре, студени и безучастни като смъртта. Древните европейски варвари, които рискували да приближат достатъчно този бряг, зървали през мъглата тези бели прегради и тогава разбирали къде са отиват техните покойници.
Ето, Пойнтсман се бе обърнал и… о, Господи. Той се усмихва. В това предположение за братство прозира нещо толкова древно, че — не сега, а няколко месеца по-късно, когато пролетта е настъпила и войната в Европа е завършила — Роджър ще си припомни тази усмивка, тя ще започне да го преследва, като възможно най-злобната гримаса, която е виждал на човешко лице.
Спират. Роджър се обръща и гледа своя спътник, тоест Антимексико. Двамата са въплъщение на „Понятията за противоположностите“, ала на коя част от мозъчната кора, на кое зимно полукълбо? Коя разрушена мозайка, обърната навън към Безплодната Пустош… с гръб към даващото подслон населено място… разбираема само за пътуващите извън града… очи в далечината… варвари… конници…
— Ние двамата имаме Слотроп — току-що е отбелязал Пойнтсман.
203
Цитат от том 2 на
204
В дуалистичната философия на китайския будизъм,