Ала не и Катье: тя не се навира като нощна пеперуда в пламъка. Блицеро е принуден да стигне до извода, че тя изпитва скрита боязън от Промяната, и вместо нея предпочита само дребнаво да поправя маловажни неща, украшения и тоалети, като не стига по-далеч от политическата травестия, не само с дрехите на Готфрид, но дори и с традиционната мазохистка униформа, костюмчето на френска камериерка крайно неподходящо за нейната висока фигура и дългокрака походка, русата й коса, търсещите й крилоподобни рамена — тя играе само на това… играе на забавление.
Той не може нищо да направи. Насред умиращия Райх, с неизпълними заповеди деградиращи до хартиено безсилие, Катье му е нужна тъй много, Готфрид му е нужен, кожени ремъци и бичове, истински и осезаеми във все още чувстващите му ръце, нейните викове, червените белези по задника на момчето, устите им, неговият пенис, пръстите на ръцете и краката, през цялата зима това са неща сигурни, на тях може да разчита, той не може да го изрази аргументирано, обаче дълбоко в душата си вярва, може би вече само привидно, единствено в тази от всички приказки и легенди, вярва, че тази омагьосана къща в гората ще бъде запазена, че нито една бомба няма да падне върху нея случайно, това може да стане само в резултат от предателство, само ако Катье действително насочва и кани англичаните, знае, че тя не би могла да го направи: че по някакво вълшебство, под костния резонанс на която и да е дума, британското въздушно нападение е единствената забранена разновидност на всички възможни блъскания отзад в желязното и последно безвъзвратно лято на Пещта. Тя ще дойде, да, ще дойде неговата Съдба… не по този път, но ще дойде… Und nicht einmal sein Schritt klingt aus dem tonlosen Los221… От цялата поезия на Рилке той обича най-много именно тази Десета Елегия, и усеща как горчивото пиво на Копнежа започва да пощипва някъде вътре зад очите и синусите му при спомена за който и да е откъс от… наскоро умрелият младеж прегръща своята Жалост, своето последно свързващо звено, в този момент отхвърля навеки даже нейното не напълно човешко докосване, изкачва съвсем сам, гибелно сам, високо и все по-високо планините на първобитното Страдание, а над главата му просветляват неистови далечни съзвездия… И стъпките му не изкънтяват ни веднъж от беззвучната Съдба… Блицеро е този, който изкачва планината, изкачва я почти 20 години, от времето, когато още не бе приел пламъка на Райха, още от Югозападна Африка… сам. Каквато и плът да имаше там за засищане на Вещицата, канибала и магьосника, с каквито и успешни инструменти за Страдание да бе разполагал, той беше сам, сам. Той даже не познава Вещицата, неспособен е да проумее глада, който определя него/нея, а само в моменти на слабост е озадачен как гладът може да съществува съвместно в същото тяло, както и той самият. Атлет и неговите умения, отделни съзнания… Поне младият Раухандел222 бе казал така… колко години преди войната… Блицеро бе наблюдавал своя млад приятел (дори още тогава вече тъй явно тъй покъртително обречен на някаква форма на Източен Фронт) в бара и на улицата, пременен в някакъв отеснял или лошо скроен костюм и полуразпаднали се обувки: колко елегантно откликваше на футболната топка, която шегаджиите изненадващо му подхвърляха веднага щом го разпознаеха — безсмъртните финтове! онзи импровизиран шут, тъй невъзможно нагоре, с такава съвършена парабола, топката се издига на километри, за да прелети точно между двата фалически високи електрически стълбове пред кинотеатър „Уфа“ на Фридрихщрасе… бе способен да държи топката на главата си цели квартали, с километри, с часове, а краката му изразителни като поезия… Обаче само поклащаше глава в желанието си да бъде добро момче, когато го питат, а в действителност бе неспособен да отвърне — „Просто… просто така става… мускулите от само себе си…“ — и после да припомни думите на неговия стар треньор — „Това е мускулно“, с очарователна усмивка и само с това свое действие той вече е мобилизиран за военна служба, вече е пушечно месо, бледата светлина на бара облизваща решетката на обръснатата му глава — „рефлекси, нали разбираш… Това не съм аз… Просто рефлексите.“ Кога измежду онези дни бе започнала промяната в Блицеро, от похот в истинска жалост, безмълвна като удивлението на Раухандел от собствения му талант? Толкова много от тези Рауханделовци бе виждал, особено от ’39-та година насам, нали бе приютявал все същите тайнствени гости, непознати хора, често не по-странни от умението винаги да бъдат там, където не падат бомби… „желае ли Промяната“ някой от тях, от този суров материал? Наясно ли са изобщо те? Много е съмнително… Само рефлексите им по стотици хиляди наведнъж, биват използвани от други хора, от кралски пеперуди, които Пламъкът е вдъхновил. Блицеро отдавна бе изгубил всякаква невинност в това отношение. И тъй, неговата Съдба е Пещта: а заблудените деца, които не проумяват нищо и не променят нищо, освен униформите и личните карти, ще оцелеят и процъфтяват още дълго след газовете и пепелта от него, след като той излети през комина. Така, така. Вандефогелец223 на планините на Страданието. Това продължава прекалено много, Блицеро бе избрал играта само заради края, който тя ще му донесе, нали? твърде стар е вече, гриповете го държат все по-дълго, стомахът често го боли силно по цял ден, зрението му отслабва с всеки следващ преглед, прекалено „практичен“ е, за да предпочете геройска или дори обикновена войнишка смърт. Сега единственото му желание е да се отърве от зимата, да се пъхне на гопло в Пещта, в нейната тъмнина, в нейното стоманено скривалище, и зад него като стеснен правоъгълник от кухненска светлина да остане вратата, която с гонгов кънтеж се затваря завинаги. Останалото е любовна игра, прелюдия към акта.
221
И стъпките му не отекват нивга от беззвучната Орис (
222
Името Rauhandel (
223
От Wandervogel (