Обаче не му е все едно, безпокои се за децата и за техните подбуди повече, отколкото би трябвало и това го озадачава. Стига до заключението, че те търсят свобода, желаят я тъй силно колкото настойчив е и неговият стремеж към Пещта, а подобна своенравност му тежи, угнетява го… и мислено той се връща отново и отново към запуснатия и нелеп образ на онова, което е било къщурка в гората, но вече деградирало до трохи и захарни петна, от него е останала само неукротимата черна Пещ и двете деца, чийто връх на прелестна енергия е преминал, гладът отново е започнал, и те се загубват в зелената пустота на дърветата… Къде ще отидат те, къде ще се подслонят през идущите нощи? Детското нехайство… и гражданският парадокс на тази тяхна Малка Държава, имаща за основа същата тази Пещ, която трябва да я унищожи… „“
Но всеки истински бог е длъжен да бъде едновременно организатор и разрушител. Допреди неговото пътуване до Югозападна Африка израсналият и възпитан в християнска среда Блицеро се затрудняваше да разбере това: до неговото африканско завоевание. Сред смъкващата кожата жар на пустинята Калахари, под широко разпростряното крайбрежно небе, огън и вода, той се учеше. Момчето-хереро, отдавна изтерзано от мисионерите внушили му ужас от християнските грехове, призраците на чакали, яки европейски хиени, които го преследват, за да изядат душата му, безценния червей обитаващ неговия гръбначен стълб, сега опитваше да затвори в клетки своите стари богове, да ги впримчи в капана на думите, да ги пожертва, диви и парализирани, на този високоерудиран бял човек, който изглеждаше тъй влюбен в говоримия и писмен език. Когато се качи на парахода за Югозападна Африка, носеше в чантата наскоро отпечатаните „Дуински елегии“, подарък връчен от майка му пред трапа, миризмата на прясно печатарско мастило замайваше нощите му, докато старият товарен кораб пореше водите на тропик след тропик… а съзвездията, като новите звезди над земята на Страданието224, ставаха съвсем непознати и земните сезони се обръщаха наопаки… и той слезе на брега от една високоноса дървена лодка, същата, която 20 години по-рано бе докарала синьопанталонестите войници от железния рейд, за да потушат голямото Въстание на хереросите. За да открие далеч във вътрешността на страната, високо на една пресечена планинска верига разпростряна между Намиб и Калахари, своя верен туземец, своето нощно цвете.
224
Препратка към строфи 88–90 на десета елегия от „Дуински елегии“ на Райнер Мария Рилке:
Б.пр. — Б.пр.