Каква странна противоположност на африканеца — цветен негатив, в жълто и синьо. Капитанът в някакъв сантиментален прилив на емоции, някакво предчувствие, бе кръстил своето африканче „Енциан“, на описаната от Рилке планинска тинтява със северни цветове, донесена в низините под формата на чисто слово:
— Омухона… Виж ме. Аз съм червен и кафяв… черен, омухона…
— Миличък, това е другата половина на земята, долното полукълбо. В Германия ти щеше да бъдеш жълт и син. — Огледална метафизика. Възхищава се от своята въображаема елегантност, от своите претенциозни симетрии… И все пак защо да обсипва с празни приказки безплодната изсъхнала планина, пладнешката горещина, дивото цвете, от което тъй безкрайно дълго пиеше… защо да прахосва тези думи по жълтото слънце, по миража и синеещите ледени сенки в клисурите, освен ако това не е пророкуване, стигащо отвъд целия предкатастрофален синдром, отвъд изпълненото с ужас макар и повърхностно съзерцание на приближаващата негова ранна старост, колкото и неосъществима да е вероятността за някакво „обезпечение“: там отвъд нещо се надига, раздвижва, винаги отдолу, винаги изпреварващо думите му, значи нещо способно да види настъпващите ужасни времена, ужасни поне колкото тази зима и обликът възприет понастоящем от Войната, форма правеща неизбежно очертанието на едно последно парче от пъзела: тази игра на Пещ с русокосия и синеок юноша и безмълвната двойничка Катье (кое беше нейното подобие в Югозападна Африка? кое така и останало невидяно от него черно момиче, винаги скрито под ослепителното слънце, сред дрезгавия и саждив грохот на среднощните влакове, плеяда от тъмни звезди, които никой, никакъв анти-Рилке не бе назовал…), но в 1944 година вече бе твърде късно, за да има някакво значение. Всички тези симетрии бяха предвоенен разкош. За него не оставаше какво да пророкува.
Определено не и внезапното й оттегляне от играта. Единственият непредвиден от него вариант, навярно защото така и не бе видял черното момиче. Може би черното момиче е гений на решенията относно самите решения: да прекатури шахматната дъска, да застреля съдията. Но след раняването и трошенето, какво ще стане с държавицата на Пещта? Ще може ли да бъде ремонтирана тя? Вероятно нова по-подходяща форма… стрелецът с лък и неговият син, и пронизването на ябълката… да, и самата Война като цар-тиранин… все още може да бъде спасена играта, нали?, закърпена и ролите да бъдат преразпределени, няма смисъл да бързат за навън, където…
От своята клетка Готфрид следи как тя се измъква от веригите и излиза. Рус и слаб, космите по краката му се виждат само на слънчева светлина и то като тъничка почти безтегловна златиста мрежа, клепачите му вече се набръчкват в причудливи младежки/старчески плетеници, завъртулки, очите са в рядко срещано синьо, което в определени дни, в съответствие с времето, е твърде много за тези бадемови ресни и прелива, капе, сълзи и осветява с девствена синева цялото лице на момчето, удавническо синьо, девствено синьо, пропило тъй ненаситно варосаните стени на средиземноморски улици, из които спокойно обикаляхме с велосипеди в пладнините на стария мир… Той не може да я спре. Ако капитанът го попита, ще разкаже какво е видял. Готфрид я бе виждал и преди да се измъква, а има и слухове, че тя е от Съпротивата, че върти любов с пилот на „щука“, с когото се е запознала в Шевенинген… Но тя сигурно обича и капитан Блицеро. Готфрид се смята за пасивен очевидец. С дързък ужас, сякаш наблюдаваше стремителното приближаване на завой, в който навлиза за първи път с овладяно приплъзване, и увеличава скоростта до последния възможен момент, той бе изчаквал да бъде застигнат от своята настояща възраст и повиквателната за войник, вземи ме, неговата единствена молитва преди лягане, вземи ме. Опасността, от която според него има нужда, засега е въображаема: от нещата, с които той се шегува и флиртува, смъртта не е реален изход, героят винаги изскача от епицентъра на взрива с изпоцапано и опушено лице, но усмихнат: експлозията е само промяна и шум, просване зад някое укритие. Готфрид още не е виждал труп, не и отблизо. От къщи му пишат от време на време за загинали приятели, той е наблюдавал в далечината как натоварват дълги провиснали брезентови чували в отровената сивота на камионите и фаровете им прорязват мъглата… но когато ракетите аварират и опитват да паднат обратно върху теб, който си ги изстрелвал, и дузина от вас клечат натъпкани като сардели в прорязаните окопи, чакат, целите в увонена на пот вълна, напрегнати от едва сдържан смях и мислиш само: ех, каква история мога да разкажа в столовата, и да напиша на мама… Тези ракети са негови домашни зверчета, криво-ляво опитомени, обикновено доста немирни, дори склонни да се върнат към предишното диво състояние. Той ги обича, както би обичал коне или танкове „тигър“, ако бъде преназначен да служи другаде.
229
Райнер Мария Рилке,