Тук Готфрид се чувства приет, на своето място, наистина като у дома. Без Войната на какво би могъл да се надява? Но да участва в тази авантюра… Ако не си кадърен да пееш Зигфрид, поне можеш да държиш копие.230 На кой планински склон, от чие загоряло и обожавано лице бе чул това? Помни само бялата стръмнина, отрупаните с облаци пухкави ливади… Сега той учи занаят, обслужва ракетите, а когато Войната свърши, ще учи за инженер. Наясно е, че Блицеро ще загине или ще замине, и той самият ще излезе от клетката. Но свързва това с края на Войната, а не с Пещта. Знае, както всеки друг, че затворените деца винаги биват освобождавани в момента на най-голяма опасност. Ебането, соленото парче на уморения и често безсилен пенис на капитана натикван в неговата покорна уста, жилещите бичувания, отражението на лицето му, когато целува ботушите на капитана, чийто блясък е нашарен и разяден от лагерна грес, смазочно масло и разлят при зареждането спирт, затъмнява лицето му до неузнаваемост — всичко това е необходимо, и придава специфичен характер на пленничеството му, което иначе едва ли би се различавало от казармения тормоз, от казармените издевателства. Срам го е, че описаните подробности са му толкова приятни: от произнесеното с уверен тон обръщение кучка Готфрид получава ерекция, която никакво усилие на волята не е в състояние да свали и го е страх, че ако не бъде наистина порицан и прокълнат, значи е полудял. Цялата батарея е наясно с уговорката помежду им: въпреки че те все още се подчиняват на капитана, то е изписано на лицата им, усеща в треперенето на стоманените рулетки, излива се върху неговия поднос в столовата, блъска го с лакът в десния ръкав при всяко равнение на ракетния разчет. В последно време често му се присънва една много бледа жена, която мечтае за него, желае го, винаги мълчаливо, но абсолютната увереност в очите й… неговата благоговейно зловеща убеденост, че тя — известна на всички знаменитост — го познава и съвсем не й е нужно да го заговаря, достатъчно е да му даде знак с изражението си, и нощем той се буди разтреперан, а умореното лице на капитана отстои на няколко сантиметра измачкана сребриста коприна, изнуреният му взор вперен в неговите очи, бакенбардите, в които той внезапно изпитва желание да отърка буза, разхлипан в стремежа си да опише каква е била тя, как го е гледала…
Капитанът я е виждал, разбира се. Кой ли не е? Неговата представа за утеха е да каже на детето:
— Тя е истинска. Тук нямаш думата, нищо не можеш да направиш. Разбери, че тя иска да те притежава. Няма смисъл да се будиш с викове и да ме безпокоиш по този начин.
— Но ако тя се върне…
— Подчини се, Готфрид. Отстъпи, зарежи всичко. Виж къде ще те заведе тя. Припомни си първия път, когато те наебах. Колко стегнат и тесен беше. Докато не разбра, че ще се изпразня в теб. Розичката ти направо разцъфтя. В този момент ти вече нямаше какво да губиш, дори и невинността на устните ти…
Но момчето продължава да плаче. Катье няма да му помогне. Тя навярно спи. При нея нищо не е сигурно. Той иска да бъде неин приятел, но двамата почти не си говорят. Тя е хладна, тайнствена, той понякога я ревнува, а друг път — обикновено когато иска да я ебе и не успява, поради някой хитър номер на капитана — е убеден, че я обича безнадеждно. За разлика от капитана, той никога не гледа на нея като на предана сестра, която ще го освободи от клетката. Готфрид сънува това освобождение, но като мрачен чужд Процес извън клетката, който ще се случи, независимо от желанието им. Независимо дали ще си отиде тя или ще остане. Затова когато Катье се отказва веднъж завинаги от играта, той мълчи.
230
Зигфрид е герой от „Пръстенът на нибелунга“, оперен цикъл от Рихард Вагнер(1813–1883), съставен от „Рейнско злато“, „Валкирия“, „Зигфрид“, „Залезът на боговете“. Според театралния/оперния жаргон „копиеносец“ означава статист. — Б.пр.