Това неистово войнство, съставено изцяло от неудачници, олицетворявало една Богоизбрана раса. Колонията, авантюрата отмирала като абаносовите дървета на острова, почти оголен вследствие на приложената от тях поголовна сеч, и като нещастните биологически видове напълно премахнати от лицето на земята. В 1681 година Didus ineptus241 ще изчезне, в 1710 година същото ще стане и с последните заселници на Мавриций. Тукашното начинание ще продължи общо взето един човешки живот.
Според някои това било разбираемо. Те виждали препъващите се птици, сътворени тъй нескопосано, щото в тях прозирало вмешателството на Сатаната, толкова грозни и деформирани, въплъщение на аргумент против Божието сътворение. Явявал ли се е остров Мавриций някаква първа отровна струйка процедена през защитните диги на земята? Християните трябвало да я възпрат и задържат още там или да изгинат във втори Потоп, пратен този път не от Бога, а от Дявола. За тези хора самото зареждане на мускетите с куршуми представлявало едно благочестиво дело с лесно обясним символизъм.
Но ако били избрани да отидат на Мавриций, защо са били избрани също да претърпят неуспех и да напуснат острова? Избор ли е било това или недомислие? Избраници ли са били те или изоставени от Бога и обречени както дронтовете?
Франс не би могъл да знае, че освен няколко други екземпляра на остров Реюнион, това били единствените дронтове в цялата Вселена и че той помага за унищожаването на цяла животинска порода. Но мащабите и безумието на изтреблението от време на време прониквали до съзнанието му и тревожели сърцето му. „Ако тази порода не представляваше такова извращение — пишел Франс — тя има добри шансове да бъде изгодно развъждана и да изхранва нашето потомство. Не ми се удава да ги мразя тъй силно както някои хора правят тук. Но сега какво може да спре тази касапница? Твърде късно е… Навярно, да речем по-приятен на вид клюн, по-гъсто оперение, умение да лети, макар и на съвсем кратки разстояния… подробности от Божия замисъл. Или ако бяхме намерили диваци на острова, външният вид на тези птици едва ли би ни изглеждал по-странен от този на североамериканската дива пуйка. Уви, трагедията на въпросните птици се изразява в това, че представляват господстващата форма на живот на Мавриций, която обаче не притежава речеви способности.“
Точно така, напълно правилно. Отсъствието на говорим език означавало невъзможност дронтовете да бъдат приобщени към онова, което техните закръглени и лененокоси нашественици наричали Спасение. Но Франс, по-самотен от всички при изгрев-слънце, най-после станал неволно свидетел на чудото: Дарът на Речта… Покръстване на Дронтовете. Строени с хиляди на брега, зад гърбовете им сияен профил на риф щръкнал над водата, чието бучене е единственият утринен звук, спокойни вулкани, безветрие, есенен изгрев разпръсква над всички лъскава като стъкло плътна светлина… те са надошли от гнездата и подслоните, от ручеите извиращи от пастта на тунелите от лава, от островчетата разхвърляни като отломки край северния бряг, от неочакваните водопади и опустошените тропически гори, където ръждясват брадви, грубо скованите улеи гният и се разпадат на вятъра, от мокрите утрини под сенките на планински пънове, те осъществили с тромаво клатушкане поклонническото пътешествие до това сборище: да получат благословия, да бъдат приети и подслонени… „Ибо те са Божии твари и притежават умението на смисления разговор и потвърждават, че единствено в Неговото Слово ще постигнат вечен живот…“ И очите на дронтовете се овлажняват от щастливи сълзи. Сега всички са братя, те и хората, които са ги преследвали и убивали, братя во Христе, во младенеца, до когото те седят в мечтите си, гнездят в Неговите ясли, укротили и пригладили перушината си, лицезреят милия му образ цяла нощ…
Ето такава е най-чистата форма на европейски авантюризъм. За какво е било всичко това, съкрушителното море, гангренозните зими и гладните пролети, нашето безмилостно преследване на неверниците, среднощните стълкновения със Звяра, превръщането на потта ни в лед и сълзите ни в белезникави снежинки, ако не за моменти като този: малките новопокръстени преливат извън зрителното ни поле, толкова кротки, толкова доверчиви — как могат да се свиват гушите им от страх, как да бъде нададен малодушния вопъл в присъствието на нашата сабя, нашата тъй необходима сабя? Вече благословени и с опростени грехове, сега те ще ни хранят, техните благословени останки и гремки ще наторяват нивите ни. Да сме изричали пред тях думата „Спасение“? Нима сме имали предвид едно безкрайно жителство в Града? Вечен живот? Да бъде ли възстановен този рай земен, да им бъде ли върнат техният остров, такъв какъвто е бил преди? Вероятно. Непрекъснато в мислите му били малките братя, причислявани сред нашите благословии. Всъщност, ако те ни спасяват от глад на този свят, значи в отвъдния свят в царството Христово нашето спасение би трябвало да бъде в еднаква степен неразривно свързано. Иначе дронтовете ще бъдат само такива, каквито изглеждат в илюзорната светлина на този свят, тоест само наши жертви. Господ не може да бъде толкова жесток.