— … пред очите ми непрекъснато пробягват картини, по-точно сценки, Роджър. От само себе си, тоест не са плод на въображението ми… — Ято от тях прехвърча на фона на слабото равномерно мъждукане на тавана. Двамата лежат и дишат, устите им са обърнати нагоре. Омекналият хуй капе, леко увит около бедрото му, долното, което е по-близо до Джесика. Обгърнатата от нощта стая изпуска тежка въздишка, да Въздиша Тежко — старомодна смешна стая, о колко съм безнадеждна, веселячка по рождение и такава ще си остана, кокетничи със себе си през рамката на огледалото, в някаква дреха на зелени райета, с панталони, разчорлена. Ала междувременно, колкото и странно да е, но днес повечето стаи откровено казано някак бръмчат, и освен това е известно, че „дишат“, точно така, и даже изчакват с притаена надежда и това би трябвало да е една доста зловеща традиция тук, издължени тънки същества, тежък парфюм и наметки в обгърнатите от нощната тъмнина стаи, пронизани от спираловидни стълби, градински беседки обрасли със сини венчелистчета, среда, където никой, колкото и да го предизвикваш, колкото и да е откачен, моя скъпа млада госпожице, никога не Въздиша Тежко. Не е прието така.
Но сега тук. Ах, тази млада госпожица. Евтин кариран плат. Рошави вежди, стърчащи във всички посоки. Червено кадифе. Веднъж, в отговор на някакво предизвикателство, тя бе съблякла блузката си, докато пътуваха по магистралата край Долни Бийдинг.
— Божичко, тя сигурно е полудяла, какво е това, защо всички се вторачват в мен?
— Ами, ха, ха, ха — Джесика усуква вратовръзката на своята униформена блуза като стриптийзьорка, — ти нали каза, че ме е страх да го направя. Нали? Нарече ме „бъзлива, бъзлива лайнарка“ или нещо подобно, доколкот’ помня. — Естествено, няма и следа от сутиен, тя никога не носи.
— Виж ’кво — отправя свиреп кос поглед към нея, — знаеш ли, че могат да те арестуват? Пък и остави теб, — идва му наум в този момент, — но ще арестуват и мен.
— Ще хвърлят цялата вина върху теб, ла, ла. — Долните й зъби се оголват в усмивка на зло момиче. — Аз съм само едно невинно агънце, а този… — изпъва напред тънка ръка, фините косъмчета по нея сякаш се запалват, а малките гърди подскачат освободени, — тоя перверзник Роджър! тоя ужасен звяр! ме принуждава да правя такива срамни и унизителни…
А междувременно възможно най-огромният камион, който Роджър е виждал през живота си, е успял да изманеврира своята потръпваща стоманена грамада съвсем наблизо и сега не само шофьорът, но и няколко противни на вид… джуджета в странни оперетни костюмчета, нещо като емигрантско правителство от Централна Европа, всички до един натъпкани кой знае как във високо разположената кабина, и всички зяпат отгоре, блъскат се като прасенца върху свиня-майка, та да заемат по-добра позиция, пулят се, мургави, разлигавени, за да видят спектакъла разиграван от неговата скандално гологърда Джесика Суонлейк, а той прави отчаян опит да забави и да поизостане от камиона, обаче в този момент зад Роджър се е появила, и даже го притиска със същата скорост както камиона отпред, о, мамка му, това наистина е кола на военната полиция. Той не може да забави, а ако ускори, те наистина ще го заподозрат…
— Ъмм, Джеси, миличка, хайде да се облечеш, а? — Той демонстративно рови из джобовете за гребен, който, както обикновено, е изчезнал някъде, заподозреният е известен като отявлен ктенофил265…
Сега шофьорът на грамадния шумен камион опитва да привлече вниманието на Роджър, а струпаните край прозорците джуджета подвикват „Хей! Хей!“ и се хилят гърлено-мазно. Техният водач говори английски с някакъв плавен и неописуемо противен европейски акцент. А също много побутване с лакти и намигане: „Ми-и-и-стер! ’Ей, ти! Чака едъна минутъка, а?“ Още смях. В огледалото за задно виждане Роджър съзира порозовели от високонравствена добродетелност лица на английски полицаи, наклонени червени пагони, подскачат, съветват се, от време на време се извръщат рязко вторачени в двамата в „ягуара“, които се държат толкова…
— Какво правят, Пригсбъри, можеш ли да видиш?
— Изглежда това са мъж и жена, сър.
— Глупак! — И изважда черния бинокъл.
През дъжд… след това през съня за вечерно позеленяло стъкло. И сама в креслото, със старомодна шапка боне, гледа на запад през Земната палуба, адът е поръбен в червено, а по-навътре плават кафяви и златисти облаци…
265
Любител (обожател) на гребени. От гръцки „kten-“ (гребен) и „-philos“ (обичам). — Б.пр.