Пришествие подухва от морето, което в залеза днес блести зелено и гладко като железисто стъкло: духа ежедневно към нас, цялото небе горе е натежало от светии и елегантно издължени глашатайски тръби. Още една година на сватбени рокли изоставени по средата на зимата, повече непотърсени, сега висят на тихи атлазени редици, омачканите им бели воали започнали да пожълтяват, поклащат се леко само когато минаваш край тях, зрителко… посетителка в града на всички безизходни положения… Един два пъти зърва в роклите собственото си отражение, полуизлязло от сянката, само замъглени и неясно очертани телесни оттенъци по матово лъскавата коприна, подтиква те натам, където можеш да подушиш първото неприятно докосване на плесента, какъвто всъщност беше замисълът — прикриване на всички следи от собствената й миризма, потяща се бъдеща заможна младоженка, изискана пудра и сапун. Но девственица по душа и в надеждите си. Нищо кристално прозрачно или ведро швейцарско няма тук, а сезон на мрачно подпухнали дни с облаци в небето и сняг падащ като провинциални рокли, зимни рокли, сипещ се нежен и тих нощем в почти безветрено дихание около теб. На градските гари пристигат от Индокитай бивши военнопленници, кажи-речи безтелесни като звездобройци или лунни хора, разхождат жалките си ясно личащи кокаляци сред гласовито екливи като барабани бебешки колички от черна кожа с хромирани пружини, високи розови и сини столчета за хранене от светло дърво облепени с изподраскани и нацапани с каша ваденки на цветя, сгъваеми легла и мечета с червени филцови езичета, детски завивки образуващи светли пастелни облаци сред миризми на въглища и па̀ра, металните пространства между чакащите, оставилите се на съдбата, спящите тревожен сън, надошли със стотици за празниците, въпреки предупрежденията, строгостта на г-н Морисън279, вероятността германска ракета да пробие сега тунела на метрото под реката дори в момента още докато изричаме тези думи, навярно очакващите ги отсъствия, сигурно вече несъществуващите градски адреси. Очите от Бирма, от Тонкин280 наблюдават тези жени със стократна упорита настойчивост — блещят се от потъмнели почти до черно орбити, през главобол, който никакъв аспирин не може да облекчи. Италиански военнопленници псуват изпод чувалите с писма, които пухтят и кънтящо подрънкват сега вече на всеки час, в многократно кресчендо, задръстват като гъби заснежените железопътни състави, сякаш влаковете са прекарали цялата нощ под земята, прекосявайки страната на мъртвите. Ако тези макаронаджии тананикат сега, значи можете да се обзаложите, че не пеят „Джовинеца“281, а вероятно нещо от „Риголето“ или „Бохеми“ — Министерството на пощите даже обмисля публикуването на списък на Неприемливи Песни с акорди за хавайска китара като помагало за своевременното им разпознаване. Мелодичната жизнерадост на тези хора е донякъде неподправена — но с течение на времето оргията от ежедневни коледни поздравления надвишава здравословните предели без изгледи за уталожването й преди Коледа, и те преминават към по-типично професионално италианско поведение, хвърлят сластни ко̀си погледи към евакуираните дами, намират начини да уравновесяват чувала с една ръка, докато другата се преструва на „умряла“ — cioe
279
Хърбърт Станли Морисън (1888–1964) — министър на вътрешните работи и сигурността в коалиционното правителство на Англия по време на ІІ Световна война, а по-късно заместник министър-председател и министър на външните работи. — Б.пр.
280
През септември 1944 г. около 20 000 британски военнопленници били освободени от концлагери в Сиам (сега Тайланд) и върнати в Англия. Повечето имали сериозни психологически проблеми, както личи от техните „очи от Бирма, от Тонкин“. — Б.пр.
281
„Джовинеца“ (Giovinezza — „младост“,