И тази поемна сбирщина, тези изгнаници и похотливи хлапета, навъсени цивилни граждани мобилизирани на средна възраст, мъже дебелеещи въпреки гладуването и в резултат от него страдащи от газове, предязвеници, прегракнали, сополиви, със зачервени очи, възпалени гърла, препълнени пикочни мехури, измъчвани от радикулит и целодневен махмурлук, желаещи смъртта на дълбоко омразните им офицери, намръщени мъже в пеши строй, виждал си ги в града, но си ги забравил, мъже които също не те помнят и знаят, че трябва да си откраднат малко сън, обаче не и тук докато изнасят представление за непознати, даряват ти вечерня, стигаща в момента до своята кулминация с този възходящ фрагмент от някоя древна гама, гласовете се застъпват по три по четири, все по-високи, отекват, изпълват целия неф на църквата, никакви фалшиви младенци, никакви провъзгласявания на Царства, не е направен дори опит да бъде затоплена или осветена църквата в тази ужасна вечер, само, проклети да сме, това наше небрежно задължително пожелание — благословен да е Господ! — което да отнесеш на твоя военнополеви адрес, твоята военна самоличност, през следите от крака и гуми в снега накрая до пътеката, която трябва собственолично ти да проправиш, сам в тъмнината. Независимо дали го искаш или не, каквито и морета да си преплавал, на път за Дома…
□ □ □ □ □ □ □ □
Парадоксална фаза, когато слаби дразнители предизвикват остри реакции… Кога се случи това? На определен ранен етап от съня: още не си чул поелите към Германия тази вечер „москити“ и „ланканстри“299, моторите им блъскат небето, цял час го раздират и тресат, редки валма от зимни облаци се носят под стоманено-занитения корем на нощта, обхваната от вибрациите на целеустремеността и ужаса на толкова много бомбардировачи отлитащи към друга страна. Тялото ти е неподвижно, диша през устата, усамотено по гръб на тясното походно легло до стената без никакви снимки, диаграми, морски или сухопътни карти: тъй привично гола… Стъпалата ти сочат към висок тесен прозорец в далечния край на стаята. Звездна светлина, равномерно бучене на отдалечаващи се бомбардировачи, проникващ мразовит въздух. Масата е отрупана с чаени чаши, чинийки, моливи и писалки, надраскани таблици с колони озаглавени Време / Дразнител / Секреция (30 сек.) / Забележки, книги с прегънати и смачкани корици. Спал си, сънувал си: вълна след вълна стоманените бомбардировачи прелитат на хиляди метри над физиономията ти. Намираш се в някакво помещение, огромна зала за събрания. Много хора. Напоследък в определени часове една твърде интензивна кръгла бяла светлина, се плъзга нагоре-надолу по права линия във въздуха. Тук внезапно тя се появява отново, нейният ход е линеен както обикновено, от дясно на ляво. Но сега е непостоянен — припламва ярко с кратки светлинни взривове или остро звънтене. Този път появата й е възприета от присъстващите като предупреждение — нещо се е случило и явно съвсем не е наред с днешния ден… Никому не бе известно какво означава кръглата светлина. Бе назначена комисия, води се разследване, отговорът е мъчително близък — но светлината вече е променила поведението си… Комисията се оттегля. Видиш ли светлината да играе така, започваш да очакваш да се случи нещо ужасно — не непременно въздушно нападение, но нещо сходно. Бързо поглеждаш към часовника. Точно шест е, стрелките са в идеална права линия отдолу нагоре и разбираш, че шест е часът, когато се появява светлината. Излизаш навън във вечерта. Виждаш улицата пред дома, в който си прекарал твоето детство: камениста, издълбана от коловози и попукана, вода блести в локвите. Тръгваш наляво. (Обикновено в подобни сънища за родния Дом предпочиташ околността вдясно — широки вечерни поляни, сред които се извисяват стари орехи, хълм, дървена ограда, коне с хлътнали очи в полето, гробище… Задачата ти в тези сънища обикновено е да прекосиш разстоянието под дърветата през сенките, преди да се е случило нещо. Често вървиш през малко по-ниската от гробището угар, плътно обрасла с есенни къпини, там има много зайци и живеят циганите. Понякога летиш. Ала все не успяваш да се издигнеш над определена височина. Може да усетиш, че нещо те забавя, неумолимо те спира: не силния ужас от падането, а само неотменима възбрана… и докато околността започва да притъмнява… ти знаеш… че…) Но тази вечер, в тези шест часа на кръглата светлина, ти обаче си поел наляво. Придружава те момиче, определяно като твоя съпруга, въпреки че изобщо не сте били женени, изобщо не си я виждал преди, но я познаваш от години. Тя не говори. Току-що е преваляло. Всичко блещука, контурите са очертани пределно ясно, осветлението е приглушено и много чисто. Накъдето и да погледнеш, никнат китчици бели цветя. Всичко цъфти. Съзираш още веднъж кръглата светлина, която следва своя наклон надолу с кратко премигване, включена, изключена. Въпреки явната ведрина, скорошния дъжд и разцъфналите цветя, сцената те тревожи. Опитваш да различиш някой свеж аромат съответстващ на това, което виждаш, без успех. Всичко е безмълвно, без миризма. Поведението на светлината подсказва, че нещо ще се случи, а ти можеш само да чакаш. Околността сияе. Паважът е мокър. Загръщаш тила и раменете с някакво подобие на качулка, готов да отбележиш на жена си: „Това е най-зловещият час от вечерта“. Обаче има по-подходяща дума от „зловещ“. Търсиш я. Това е нечие име. То чака притаено зад здрача, зад яснотата, зад белите цветя. Прозвучава леко почукване на вратата.
298
Още едно двустишие от
299
„Де Хавиланд Москито“ — британски многоцелеви изтребител-бомбардировач по време на ІІ Световна война. „Авро 683 Ланкастър“ — британски тежък 4-моторен бомбардировач, на въоръжение в Кралските ВВС по време на ІІ Световна война. — Б.пр.