Както отдавна бе известно на късмета му, на неговия подкорно мозъчен, животински късмет, на дарбата му за оцеляване, докато други и по-добри хора биват грабнати от Смъртта, това е вратата, която толкова често си бе представял в самотните Тезееви потърквания из неговите излъскани коридори на годините: изход от ортодоксалния Павловизъм, показващ му далечни изгледи от Нормалм, Сьодермалм, Еленовия парк, Стария град…307
Един след друг хората около него биват отстранявани: в неговия ограничен кръг от колеги съотношението постепенно става пределно неравностойно, с всяка изминала зима повече призраци и по-малко живи… и с всеки изгубен човек му се струва, че усеща как определени участъци от мозъчната му кора потъмняват, потъват във вечен сън, части от него, който и да е бил той, сега биват лишени от всякакво определение и се връщат към някаква безгласна скучна химия…
Кевин Спектро, за разлика от Пойнтсман, не разграничаваше толкова категорично Вън от Вътре. Той възприемаше мозъчната кора като междинен орган, посредничещ между тях, но същевременно и част от Вън и от Вътре. „Ако сме видели какво представлява тя в действителност, как можем ние, който и да е от нас, да бъдем разделяни?“, бе попитал веднъж Кевин. Той е моят Пиер Жане, бе помислил Пойнтсман…
В съответствие с диалектиката на Книгата, скоро Пойнтсман ще остане сам, в едно черно поле изпаднал до изотропия308, деградирал до нулата, изчакващ да бъде последният смъртник… Ще стигне ли времето? Пойнтсман трябва да оцелее… да се домогва до Наградата, не за своя прослава, не — а за да изпълни едно обещание, дадено на човешкото поле на числото седем309 какъвто той някога е бил, на неуспелите да опазят своя живот… Ето го в среден план, подсветка отзад, той стои сам до високия прозорец на Гранд Хотел, чаша с уиски леко наклонена към сияйното предполярно небе, и наздраве момчета, утре всички ще бъдем там на сцената, Нед Пойнтсман просто случайно оцеля, това е всичко… КЪМ СТОКХОЛМ, това е неговото знаме и неговият призив, а след Стокхолм, мъгла, продължителен златист сумрак…
О, да, някога, знаете ли, той вярваше, че един Минотавър го очаква: често сънуваше как се втурва в последната стая с вдигнат блестящ меч, крещи като десантник, най-после се отпуска напълно и замахва — някаква наистина удивителна кулминация на жизненост вътре в него за първи и последен път, докато муцуната се обръща към него, древна, изнурена, изобщо не забелязва милосърдието на Пойнтсман, готова само да предяви правата си върху него с поредното отдавна привично мушване с рога, ритник с копитото (но този път няма да мине без борба, минотавърска кръв, проклет звяр, викове идващи дълбоко от самото средоточие на Пойнтсман, чиято мъжественост и ярост го изненадват)… Такъв бе сънят. Обстановката и муцуната се променяха, малко детайли освен структурата оцеляваха след първата чаша кафе и едно плоско бежово хапче „бензедрин“. Може да бъде огромен паркинг за камиони съвсем на разсъмване, паважът току-що измит, с кафяви петна от грес, там стоят закачулените маслиненозелени камиони, всеки от тях има своята тайна, всеки от тях очаква… но Пойнтсман знае, че в един от тях… и най-после, оглеждайки ги внимателно, той го намира, невъзможният за изговаряне идентификационен код, покатерва се на каросерията, под платнището, чака сред прах и кафява светлина, докато през мътното правоъгълно задно прозорче на кабината започва да се извръща позната муцуна, среща на погледите… преследват Reichssieger von Thanatz Alpdrucken310, най-неуловимата нацистка хрътка, ваймаранера шампион за 1941 г., чийто племенен номер 416832 е татуиран от вътрешната страна на ухото му, из една лондонизирана Германия, сиво-кафявият му силует се отдалечава, подскача из осеяните с отломки от войната сумрачно озарени крайбрежни канали, ракетните удари никога не успяват да ги улучат, преследването им е запазено, поднос гравиран с лумнали пламъци, карта на жертвен град, на мозъчните кори, кучешка и човешка, кожата на кучешкото ухо кротко се полюшва, темето му ярко отразява зимните облаци, в разположено на километри под града бронирано убежище върви опера с балканска интрига, в чиято херметична защита, сред чиито кичури от унили дисонанси с неравномерни ударения той не може напълно да се отърве, защото ваймаранерът национален шампион все упорства, води го, невъзмутим, неотменим, и към чието буквално преследване Пойнтсман съответно се завръща, трябва да се завръща отново и отново в трескаво рондо, докато привечер в края на един дълъг следобед изпълнен с депеши от Армагедон най-подир те се озовават на някакъв планински склон, сред алени тераси с бугенвилея, златисти пътечки, където се надига прах, далечни димни стълбове над подобен на паяжина град, който са прекосили, гласове във въздуха съобщават, че Южна Америка е напълно изгорена, че небето над Ню Йорк свети пурпурно от новия всепобеждаващ смъртоносен лъч, и там най-после сивото куче може да се обърне и кехлибарените очи се втренчват в очите на Нед Пойнтсман…
308
Изотропия (старогр.:
309
Поле (
310
Национален шампион фон Танац Алпдрюкен (