Никакви познати не намерих, разбира се, а чуждите хора не можеш да разпитваш: „Знаете ли къде е Скронц?“
— Вие и адреса му ли нямахте? — учуди се Турецки. Трогна го тази смешна и в същото време толкова искрена привързаност.
— Представете си, не — усмихна се Валентина Андреевна. — Когато си заминавах, не мислех, че той ще започне да означава за мен толкова много. Разбрах едва когато се върнах вкъщи. Написах на Вера, исках да разбера адреса на московската й братовчедка, но отначало никой не ми отговори. А после й пратих картичка за Нова година. И получих кратко писмо от нейните родители: „Така и така, няма я повече нашата Верочка.“ Тук вече, разбира се, не ми беше до адреси.
Турецки продължаваше да разглежда снимката.
— А тези младежи не си ли спомняте?
— Ами толкова години минаха! Но те са от тяхната компания, това е сигурно. Ето тук в кадъра е влязъл ъгълът на една къща, виждате ли. Единият живееше точно там. Забравих как му викаха, разбира се.
Часовникът на стената удари осем.
— Ой, хапвайте, моля ви, а аз трябва да се приготвям — сепна се учителката. — Днес имам първи час. Свикнала съм да идвам в училище поне двайсет минути преди началото на занятията, а най-добре — половин час по-рано. Цял живот така правя. А сега имаме такива учители, особено от по-младите, които тичат в училище чак когато удари звънецът, едва ли не заедно със закъсняващите. За какъв авторитет сред учениците да говорим тогава?
— Няма да ви задържам повече — каза Турецки. — Отивайте в училище, Валентина Андреевна, но ако стане нещо… Например дойдат при вас да искат снимката и попитат как да намерят Скронц, просто ако забележите нещо необичайно, например че някой ви следи, и изобщо каквото и да е, елате при мен в хотела, трети етаж, стая триста и девет.
Турецки стана и докато си обличаше палтото, каза:
— И още нещо, Валентина Андреевна, не казвайте на никого, че сте ми дали снимката. Ако дойдат при вас в училище — кажете, че тя е вкъщи, ако дойдат вкъщи, кажете, че я пазите в училище, в бюрото си, обещайте да я донесете вечерта. Опитайте се да измислите нещо. Ще можете ли?
— Ще се постарая — неуверено отговори учителката. — Никога не съм умеела да лъжа…
— А вие не го приемайте за лъжа — посъветва я Турецки. — Това е спектакъл, така е по-просто. Или самоотбрана. Значи триста и девета стая.
— Ще си запиша.
Турецки поклати глава:
— Не трябва. Опитайте се да го запомните.
Глава четвърта
Доверено лице
При това идване Алексей Снегирьов се сдоби с ново доверено лице — Борис Лвович Смелянски. Той живееше в Лиси Нос, в скърцаща двуетажна къща, която никой не би се осмелил да нарече нито крепост, нито дворец. Борис Лвович беше равнодушен към материалните блага, с изключение на гастрономическите, а от крепост не се нуждаеше. Алексей отиде при него с влака, като купи по пътя шоколадова торта, каквато старецът много обичаше.
— Шалом18, Борух Лейбович! — приветства той стопанина, докато затваряше портичката и рошеше пухкавата козина по врата на черно-бялото куче. — Не знам какво се говори тук, но трябва да вдигате чуковете. Та кога заминавате за Израел?
— Боже опази, Алексей Алексеевич! — прозвуча в отговор. — Ами ако замина, а тук без мен ще започнат да раздават кълки от Буш за петдесетгодишнината от победата?… Нали разбирате.
Косата на стареца приличаше на облаче снежнобяла пяна. Той безметежно яхаше инвалидната си количка, за която на площадката пред входа беше направена специална пътечка за слизане. Алексей влезе в къщата и по навик хвърли поглед надясно. Там над дивана висеше голяма цветна снимка на щастливо италианско семейство. Ослепително мъжествен красавец татко, русокоса красавица мама и между тях — тринадесетгодишна красавица дъщеря, прегърнала грамаден нюфаундленд. Всеки музикален фен веднага би познал на снимката семейството певци Тарантино. Борух Лейбович я окачи веднага след като се запозна с наемния убиец. Защо наистина да не доставиш удоволствие на добрия човек?
— Искате ли кафе, Алексей Алексеевич? Или нещо по-съществено за сгряване след пътя?
— А какво имате?