Турецки вече се приближаваше към „Театрална“ и се канеше да продължи към прокуратурата, но внезапно рязко се обърна и тръгна в друга посока.
— Ох, Саша, не ми говори за тези войски от спецохраната — раздразнено махна с ръка Романова. — Развъдиха си разни войски. Малко са им армията, милицията и частите на КГБ…
— ФСК — поправи я Турецки.
— Все един дол дренки!
— Шура, ти си официално лице.
— Добре, ФСК — с необичайна за нея покорност се съгласи Александра Ивановна. — Но ти си спомни, сега имаме тая президентска охрана, спецназ, спецпраз, и тия спецвойски, които на никого не се подчиняват. Обаче и това им се стори малко — появиха се още и някакви войски за държавна охрана. Направо и дяволът ще се оплете! Ти още ли не си чул за тях? Пак се подчиняват само на своя собствен маршал или какъв си имат там. Дай им да развъждат генерали. Кажи, Сашка, колко силови структури може да има в страната, а?
— Шура, съвършено съгласен съм с теб изобщо и въобще — усмихна се Турецки, когато видя искрения гняв на началничката на МУР, — но сега не става дума за това. Спецвойски има и ние сме длъжни да се съобразяваме с този факт. Въпросът е друг: какво конкретно би могло да направи твоето подразделение, Александра Ивановна, за да осигури безопасността на президента на Русия?
— Милицията ли имаш предвид? — Шура погледна в упор Турецки. — Сам знаеш, че практически нищо. Той си има своя президентска охрана, за какво изобщо ги храни? Докато всички се конкурират кой по-добре го пази, него ще го очистят. Но милиционерската команда не я канят в техния многобой, страхуват се, че ще им вземем хляба, така че обобщавам: не можем да си пъхнем там носа нито официално, нито полуофициално. А и сигурно все вътрешни хора пакостят.
Турецки не се и съмняваше в отговора на Романова. Ако се говори сериозно, то в последните години милицията стана безпомощна не само заради невиждания ръст на престъпността и не само за това, че вместо единичните престъпници се появиха бандитски групировки. На Романова й се струваше, че срастването на държавните структури с престъпните е станало толкова обичайно явление, че всяко действие срещу тях е предварително обречено на провал. А и в самата милиция, защо да крием, имаше немалко корумпирани кадри, като се започне от простите квартални милиционери или оперативни служители и се свърши с най-високите чинове.
Известно време седяха мълчаливо. Турецки пушеше и нервно тръскаше пепелта от цигарата си направо на пода. Романова, която за пореден път беше отказала цигарите, за да се отвлече с нещо, барабанеше с пръсти по бюрото.
Всички разбираха, че е безсмислено да се обръщат към милицията, към прокуратурата, към службата за охрана на президента, към войските на ФСК. Бандитският октопод така е разпрострял пипалата си, че едва ли биха могли да предприемат нещо, което да остане тайна за него.
Телефонът върху бюрото на Романова иззвъня. Тя вдигна слушалката и натисна вилката: звъненето й пречеше да мисли. Но телефонът пак зазвъня със същата настойчивост. Романова неохотно го вдигна:
— Да! — изрева тя, вместо „Началникът на МУР слуша“, което се изискваше по устав от нея.
Но след няколко секунди изразът на лицето й малко се смекчи:
— Съвсем не, Валентин, засега нищо ново. Установиха самоличността му — някой си Сергей Тотосович Саруханов. Да. Не, засега не са го открили. Какво? А на теб защо ти е? Какво? Ама ти си се побъркал с тая мафия! Разбира се, веднага ще те информирам.
— Нелюбин — кратко обясни тя, след като остави слушалката. — Интересува се как вървят нещата с „датския принц“.
— Принц ли? — учуди се Турецки, който трескаво започна да си припомня, че май преди няколко години застреляха краля на Швеция. Но какво отношение може да има Московската криминална към това?
Романова накратко го въведе в нещата:
— Имаше тук един Хамлет Карапетян, дребен спекулант с жилища. Взривиха го в кола. Шведов, както разбрах, подозира, че тези момчета са свързани с мафията, която премахва банкерите. Нелюбин е на същото мнение. Той води сега при нас организираната престъпност. Началник е на РУОП6.
— А ти какво мислиш?
— Засега нищо — отсече Романова. — Като намерим заподозрения по случая Карапетян, тогава и ще поговорим. — Тя въздъхна. — Само че не можем да го открием. Направо ми иде да пусна подире му Славка Грязнов! Във всички криминалета частните детективи се оказват по-умни от ченгетата.