— Ти сериозно ли говориш, Саша?
— Ами не, шегувам се.
Глава четиринадесета
Пасажерът от ферибота „Илич“
На връщане към къщи Турецки отново се сети за Слава Грязнов и едва сега се хвана, че кой знае защо през последните два дни мислите му упорито се въртят около Грязнов. Нима той сериозно мисли, че тази детективска агенция може с нещо да помогне? Не, едва ли. И все пак той отново си спомни за Грязнов…
Колкото повече мислеше за това, толкова по-отчетливо се промъкваше една смътна мисъл, която той не можеше никак да облече в думи. Сработваше неговата особена интуиция, която толкова пъти му бе спасявала живота и този на близките му. По някакъв начин Слава Грязнов беше свързан с руския президент. Не, не пряко… В подсъзнанието му се въртеше някаква идея, която никак не искаше да изплува на повърхността. Грязнов… Президентът… Какво общо може да има между тях?… Турецки разтри слепоочието си. Или само му се струва…
Саша така и не усети как се озова пред вратата на жилището си.
— Слушай, Ира — каза той на жена си, която излезе да го посрещне, — само не си мисли, че се побърквам. Кажи, свързан ли е Слава Грязнов някак с нашия президент, или само ми се струва?
— Грязнов? — учуди се Ирина и се замисли. — Ами разбира се! Помниш ли, когато бяхме заедно през лятото на петдесетгодишнината на Романова? Слава разправяше, че имал някакъв чичо, едва ли не в Далечния изток, който приличал като две капки вода на президента.
— Двойник! — възкликна Турецки. — Точно така! А аз все не можех да си спомня! Браво на теб!
— Благодаря — усмихна се Ирина, — какво друго ми остава?
На вечерята Саша мълчаливо ядеше каквото му беше сложила Ирина. Той мислеше. Ох, колко съблазнително беше да докарат тук чичото на Грязнов и за всеки случай да предпазят президента. Но дали ще се съгласи Грязнов? И самият чичо? Това си беше опасна работа. Поредното покушение може да успее и тогава… Турецки изобщо не беше сигурен дали би могъл да подстави собствения си чичо вместо президента.
Нито Ирина, нито дъщеричката му се решаваха да нарушат мълчанието, разбирайки, че таткото мисли. Внезапно рязък телефонен звън го върна към действителността.
— Попитай кой е — каза Турецки на жена си. — Няма ме за никого, освен… е, сама разбираш.
— Романова те търси — каза Ирина и му подаде слушалката.
— Да, Шура — отвърна той уморено, но това, което чу, го накара да забрави и за умората, и за Грязнов, и за неговия чичо.
— Саша, извинявай, че ти прекъсвам вечерята — каза Александра Ивановна, — но стана поредното чепе7: Шевченко е убит направо в болницата. Изглежда, сме бъркали по отношение на нашия Хамлет. Тук не всичко е така просто. И аз мисля, че това е по твоята част.
Вечерта беше провалена, но Ирина бе привикнала вече и не се сърдеше. Тя знаеше за кого се омъжва.
Турецки драсна към „Петровка“ 38, където тази вечер до късно се беше задържала Романова, и научи от нея всички подробности по случая Карапетян.
— Значи ти мислиш, че Саруханов не е убиецът?
— Нали Шевченко е видял оня, който е заложил бомбата. Ако Саруханов го е планирал отрано, за нищо на света не би вдигнал такъв шумен скандал. Веднага става главен заподозрян.
— Но откъде са знаели, че именно Карапетян ще седне на волана?
— Там е работата, че изобщо може да не ги е интересувал Хамлет. На кого е притрябвал? Саруханов е друга работа — директор на финансовата къща „Вяра“. Помисли сам, за какво му е да очиства Карапетян, и то по такъв начин? Защо да съсипва нова кола? При това своята.
— Значи той не се е скрил от нас…
— Именно! — Шура сви юмруци. — Той веднага е загрял кой е бил на мушката и е изчезнал. Е, сега е в Бутирка. Там никой не може да го докопа.
— Ама че си оптимистка, Шура — забеляза Турецки.
— Обаче друго ме вълнува — мрачно процеди Романова. — Откъде са разбрали, че Шевченко е проговорил?
Разбира се, нямаше нищо радостно в това, че бяха убити хора, независимо че единият бе скитник, а другият мошеник. Както и че е извършено още едно, наистина неуспешно покушение срещу банкер. Обаче този нов факт би могъл да проясни останалите. Турецки извади лист хартия и написа: