Брадатият митничар извади наполовина от кашона процесорния блок и дълбокомислено изрече:
— Да. Това наистина прилича на тридесет и три мегахерца, който вкарахте тук миналата седмица. Удовлетворен съм, затваряйте.
И сам извади от джоба си дебела ролка скоч, за да залепи разкъсания кашон. Девицата смутено се усмихваше.
Човекът, който се наричаше Алексей Снегирьов, също се усмихна и се качи на кораба по дългия виадукт, покрит с яркожълта синтетична тъкан, ако случайно завали.
Билетът му беше от най-евтините и каютата му се намираше дълбоко в недрата на ферибота. Всъщност това дори не беше пътническа каюта, а едно ъгълче за някой шофьор на камион. Именно така беше обозначено в плана на ферибота. Когато слизаше надолу, Алексей Снегирьов надникна в случайно отворената врата на товарната палуба и действително забеляза през цепнатината гигантско мокро колело.
Неговата каюта беше разположена още по-надолу. На това място бордът на кораба вече се извиваше към кила: таванът на каютата беше значително по-широк от пода, а койката за спане беше на равнището на гърдите. Освен койката в каютата имаше още мивка, огледало и кресло с поставена върху него шарена диплянка, която представяше на шведски прелестите на отдиха в Санкт Петербург. На поличката под огледалото на най-видно място се кипреше пликче за бакшиши.
Алексей погледна в огледалото. Оттам доброжелателно се взираше в него слаб мъж с късо подстригана на таралеж безцветна коса — пепеляворуса или съвсем посивяла. На светлината на неоновата лампа не можеше да се разбере. Очите му също бяха почти безцветни, светлосиви, сякаш избелели. Общо взето, добре звучи, помисли за себе си Алексей. Донякъде даже предразполагащо.
„Срещу теб някога стреляли ли са свои?“
От това точно нямаше нужда. Очите на човека в огледалото започнаха да се променят. Сега те сякаш гледаха през лещите на оптически мерник. Нещо твърде рано започна да му се отразява близостта на историческата родина…
Вечерта, когато стокхолмските шхери8 останаха зад кърмата, той заключи каютата и тръгна да се поразходи из кораба. В първия салон показваха някакъв видеофилм. Алексей влезе в най-сърцераздирателния момент: млади мъж и жена, които ненавреме влязоха в някакъв бар, станаха свидетели на ужасно изнасилване. По всичко личеше, че през останалите час и половина, два на съпрузите им предстоеше мъчително колебание дали да дадат показания или не.
Това не го интересуваше и той отмина нататък. Намери си място на горната палуба зад димоходната тръба и подиша морски въздух, докато гледаше как потъва зад кърмата светлинката на далечния фар. После слезе обратно в каютата и си легна.
На другия ден рано сутринта трябваше да се проведе учебна тревога. След сигнала с корабната камбана на пасажерите се препоръчваше да се облекат по-топло, да надянат спасителните жилетки и кротко да чакат, докато дойдат да ги вземат, за да ги заведат до спасителна лодка номер еди-кой си. Сигналната камбана действително би събудила и покойник, още повече че висеше точно срещу вратата на каютата. Алексей се облече, послушно завърза спасителната жилетка и зачака, но никой не дойде да го вземе. Той свали жилетката, съблече се и взе от поличката фирменото пликче за бакшишите. После се усмихна и го подхвърли. Когато най-накрая пликчето падна на пода, в него личаха четири дупки. Алексей го скъса на ситни парченца и го пусна в тоалетната.
Над водата започна да изплува Санкт Петербург.
Алексей намери обърнат напред илюминатор на една от пътническите палуби и прекара край него три часа и половина. „Илич“ премина през Морския канал, внимателно се провря през теснините на пристанището и най-накрая пристана до кея.
След още известно време, като премина по най-легален начин границата, Алексей Снегирьов надяна раницата на гръб и влезе в града, където никой не го посрещна.
След цяло денонощие на кораба тялото му просто молеше за разкършване и той се запъти пеша към станцията на метрото „Приморска“: невзрачен, суховат мъж със среден ръст, каквито има много във всеки град по света. Само дето професията му беше такава, че обикновено не я вписват в никакви документи.
Част втора
Халиф за час
Пролог
В пътеводителите на Москва голямата масивна сграда на площад „Дзержински“, построена още преди революцията за акционерното дружество „Русия“, а през тридесетте години надстроена от архитекта Шчусев, е наречена скромно „административно здание на площад Дзержински“. Но кой из целия Съветски съюз не знае каква „администрация“ се разполага тук?!