— Какво… Джъд, какви ги дрънкаш?
— Намислил си да го погребеш на хълма — бавно изрече Джъд. — Не отричай, подобна мисъл ти е минала през ума.
Луис мълчеше.
— Можеш ли да ми кажеш до къде се разпростира тайнственото привличане на индианското гробище? Съмнявам се, защото сам не мога да отговоря на този въпрос, въпреки че съм прекарал тук целия си живот. Известно ми е, че микмаките винаги са смятали гробището на хълма за магично място, но магията е някак си… лоша. Научих го от Стани Бий. Баща ми също го потвърди, но по-късно, след като Спот умря за втори път. Сега микмаките, щатът Мейн и федералното правителство са въвлечени в безкрайни съдебни процеси с цел установяване на действителния собственик на земите, върху които се намира гробището. Всъщност вече не се знае на кого принадлежат те. От време на време някой се обявява за собственик, но не успява да го докаже. Например Ансън Лъдлоу, пра-правнукът на основателя на този град, беше единственият бял човек с най-големи шансове за успех. Прадядо му, Джоузеф Лъдлоу Старши, получи цялата територия, простираща се на изток и на запад от града, като дар от добрия крал Джорджи II по времето, когато Мейн бил само провинция на английската колония в Масачузетс. Но дори и в неговия случай навярно щяло да се стигне до съдебна разправа, защото още един член на фамилията Лъдлоу твърдял, че има права върху земите. Наричал се Питър Димарт и казвал, че разполага с документи, доказващи, че е незаконен син на стария Лъдлоу. Освен това, към края на живота си Джоузеф Лъдлоу изпаднал в безпаричие, но за сметка на това все още притежавал земите си и от време на време, когато се напиел, подарявал на едного, петдесет, другиму — сто хектара.
— Нима даренията не са били нотариално заверени? — запита Луис, неволно увлечен в разказа на стареца.
— О, прадедите ни не си падали по точността — отвърна Джъд и запали нова цигара от угарката на предишната. — Оригиналният нотариален акт за земята ти гласи нещо подобно — Джъд затвори очи и изрецитира: — Отрязъкът от земя, който се простира от големия стар клен на хълма Куинсбери до брега на рекичката Орингтън… — Сетне невесело се усмихна и продължи: — Само че големият клен бил повален от буря някъде през хиляда осемстотин осемдесет и втора и до началото на века изгнил и станал на мъх, а през десетте години между Първата световна война и големия борсов крах рекичката Орингтън пресъхнала и се превърнала в блато. Разбираш, че накрая се получила страхотна бъркотия, която не засегна стария Ансън, защото през хиляда деветстотин двайсет и първа той бе убит от гръмотевица в околностите на индианското гробище.
Луис стреснато изгледа Джъд, който отпи от бирата си и каза:
— Всъщност това не е важно. Има много земи, собствеността, върху които никога не може да се докаже и накрая печелят само адвокатите, които прибират тлъсти суми от претендентите. По дяволите, онзи Дикенс го е знаел! Предполагам, че в края на краищата индианците ще спечелят и смятам, че е справедливо. Но всъщност това не е важно, Луис. Дойдох тази вечер, за да ти разкажа за Тими Батерман и за баща му.
— Кой е Тими Батерман?
— Едно от двайсетината местни момчета, които изпратихме в Европа да се бият с Хитлер. Тими замина през хиляда деветстотин четирийсет и втора и година по-късно се върна в запечатан ковчег, покрит с американския флаг. Убиха го в Италия. Баща му, Бил Батерман не е напускал Лъдлоу през целия си живот. Той за малко не полудя, когато получи телеграмата… сетне някак бързо се успокои. Разбираш ли, знаел е за гробището на микмаките. И веднага решил как да постъпи.
Луис отново го полазиха тръпки. Дълго се взира в очите на приятеля си, сякаш се опитваше да разбере дали го лъже. Не, не го лъжеше. Но въпреки всичко Луис се съмняваше в думите му — странно защо историята изплува точно в подходящия момент.
— Защо не ми разказа всичко това миналия път? — най-сетне промълви той. — След като… след като свършихме онова с котарака. Попитах те дали някога са погребвали там човек, а ти каза, че не са.
— Тогава не беше необходимо да го научиш — произнесе Джъд. — Но сега трябва да ти разкажа истината.
След дълго мълчание Луис попита:
— Тими ли е единственият, погребван там?
— Единственият, когото лично познавам — мрачно отвърна старецът. Но че старият Бил Батерман е единственият, опитал подобно нещо се съмнявам. Съмнявам се, Луис, много се съмнявам. Знаеш ли, аз съм като Проповедника от Еклесиаста13 и не вярвам да има нещо ново под слънцето.
О, понякога производителите променят цвета на захарната капсула, в която е поставено горчивото лекарство, но това е всичко. Не съществува нищо, което вече да не е опитано веднъж и преди това… и преди това.
13
Става дума за стих 9, глава I на Еклестиаста, Вехт Занет: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави — няма нищо ново под слънцето.“ — Бел. ред.