От човек, който ще изрови тялото на сина си и ще го погребе на друго място.
„Шшшт — тихо. Не бива да говорим за тези неща. Те трябва да останат в тайна.“
— Да, знам разликата между херметически затворен саркофаг и обикновена плоча — призна Луис. — Но не мислех за онова… за което си мислиш, че съм си мислил.
— Слушай, Луис…
— Късно е — прекъсна го Луис. Късно е, пиян съм и сърцето ме боли. Но щом си преценил, че непременно трябва да ми разкажеш своята история, по-добре я довърши.
А наум си каза: „Може би трябваше да започна сеанса с няколко коктейла. Навярно вече щях да съм мъртво пиян и нямаше да го чуя как чука.“
— Добре, Луис. Благодаря ти.
— Хайде, разказвай.
Джъд за миг замълча, докато събере мислите си, сетне започна разказа си.
39
— По онова време — имам предвид годините на Втората световна война — влакът все още спираше в Орингтън и Бил Батерман беше дошъл с катафалката, за да прибере ковчега със сина си Тими от товарната гара. Четирима железопътни работници свалиха ковчега от вагона — единият бях аз. С влака пътуваше и някакъв тип от „Служба по погребенията“ (така се наричаше армейското погребално бюро), но той дори не слезе на перона, защото се търкаляше мъртво пиян в товарния влак, където имаше още дванайсет ковчега.
Поставихме Тими в задната част на катафалката Кадилак (по онова време наричаха катафалките „експреси“, защото обикновено хората бързаха да погребат мъртъвците, преди да са се разложили). Бил Батерман стоеше отстрани и ни наблюдаваше, лицето му беше като издялано от камък и някак си… как да кажа… някак си пресушено. Не пророни нито сълза. Хюи Гарбър, който беше машинист през този ден каза, че онзи тип от армията доста щял да се повози. Обясни още, че на летището Лаймстоун в Преск Айл пристигнал самолет с ковчези, които, заедно с придружителя били натоварени на влакове, пътуващи на юг.
Оня тип от армията, който охранява конвоя се приближава до локомотива, изважда от джоба на куртката си бутилка уиски и казва с мекия си, провлечен южняшки акцент: „Здрасти шефе. Известно ли ти е, че днес караш «призрачен влак»?“
Хюи само поклаща глава.
„Е, да го знаеш от мен. Така у нас, в Алабама, им викаме на влаковете, които карат мъртъвци.“. След което, продължава Хюи, изважда от джоба си някакъв лист и се втренчва в него с премрежени очи. „И така, първо ще свалим два ковчега в Хултън, след това има един за Пасадъмкиг, два за Бангор, по един за Дери и за Лъдлоу и така нататък. По дяволите, чувствам се като някой шибан млекар. Искаш ли една глътка?“
Хюи му отказва, като обяснява, че шефовете на железниците не гледат с добро око на машинисти, които вонят на уиски и човекът от „Служба по погребенията“ не му се сърди, както и Хюи не му се сърди, че е пиян. Хюи каза, че по този случай дори си стиснали ръцете.
И така, влакът продължил по маршрута си, като почти на всяка спирка сваляли покрити със знамена ковчези Навярно били двайсетина. Продължили така чак до Бостън. На всички гари. освен в Лъдлоу ги посрещали разплакани роднини… а в Лъдлоу Хюи имал „щастието“ да види Бил Батерман, който според думите му, изглеждал като мъртвец, очакващ душата му да се вмирише. Когато пристигнали на крайната гара, Хюи събудил офицера, който спял като пън в дъното на вагона и двамата обиколили всички бардаци. Нашият машинист се напил като никога досега, за пръв път в живота си отишъл при проститутка, а на сутринта се събудил с ужасна треска, защото бил пипнал трипер. Каза ми, че както и да му викат на този влак, призрачен или нещо друго, не иска никога повече да го кара.
Закараха тялото на Тими в погребалния салон „Грийнспан“, който се намираше на Фърн стрийт, точно срещу мястото, където сега е новата обществена автоматична пералня, а два дни по-късно с военни почести го погребаха в гробището „Плезантвю“14.
Пропуснах да ти кажа, че по онова време жената на Бил Батерман беше мъртва от десет години — умряла бе при раждането на второто им дете, което бе починало заедно с нея. Казвам ти тази подробност, за да разбереш поведението на Бил. Защото ако имаше друго дете, той навярно нямаше да страда толкова много. То може би щеше да му напомня, че не е сам в страданието си, че някой друг има нужда от утеха. Знай, че в това отношение си много по-късметлия от него. Искам да кажа, че имаш Ели и прочие. Имаш сладка дъщеря и жена, които са живи и здрави.
Според писмото, което Бил получил от командира на ротата, Тими бил убит на пътя към Рим на петнайсети юли хиляда деветстотин четирийсет и трета. Тялото му било натоварено на кораб след два дни и пристигнало в Лаймстоун на деветнайсети, а на следващия ден го качили на „призрачния влак“ на Хюи Гарбър. В повечето случаи убитите в Европа редници били погребвани на място, но всички момчета, връщани по домовете си с този влак, се ползвали със специални почести. Тими загинал при атака на вражеско картечно гнездо и посмъртно бил награден със „Сребърна звезда“.