„Просто превъртяхме филма обратно“ — уморено си помисли Луис, когато излязоха от гората и се озоваха на ливадата зад неговия дом. Не знаеше колко време е изминало — когато следобеда си бе легнал да подремне, беше свалил часовника си и навярно той все още се намираше на перваза на леглото му. Знаеше само че е отмалял, капнал, уморен до смърт. Последният път, когато бе изпитал подобно изтощение, бе преди шестнайсет — седемнайсет години; в края на първия си ден в чикагската служба по чистотата, където (още ученик) работеше през лятото.
Върнаха се по същия път, откъдето бяха дошли, но Луис измина цялото разстояние сякаш насън. Спомняше си само, че веднъж се препъна, докато преминаваше преградата от мъртви дървета. Когато политна напред, ни в клин, ни в ръкав, му хрумна за Питър Пан („О, Господи, загубих щастливите си мисли и ето, че паднах“), но Джъд уверено протегна здравата си ръка и го подкрепи. След няколко минути се озоваха край последните убежища на Смъки и на Трикси, и на Марта — нашата любима зайка, после закрачиха по пътеката, по която толкова отдавна Луис бе вървял заедно с Джъд и с цялото си семейство.
Отново си припомни съня за Виктор Пасков, който го бе довел до пристъп на сомнамбулизъм, но умореното му съзнание отказваше да свърже отдавнашното му нощно приключение с преживяното тази вечер. Хрумна му, че „разходката“ в компанията на Джъд наистина е била опасна — за разлика от измислените приключения в романите на Уилки Колинс9.
Фактът, че бе изранил ръцете си до кръв, докато е бил в почти сомнамбуличен транс, бе най-малката беда. По-страшното беше, че би могъл да се пребие, докато изкачваше преградата от мъртви дървета. Всъщност и двамата с Джъд можеха да загинат. Едва ли можеше да окачестви поведението си като нормално, но в умората си предпочиташе да припише странната си постъпка на объркването и мъката, породени от смъртта на любимото на цялото семейство животно.
И ето, че отново се намираха близо до домовете си.
Двамата крачеха мълчаливо и спряха едва на алеята зад къщата на Луис. Вятърът продължаваше да стене и от време на време надаваше силен вой. Луис безмълвно подаде лопатата на Джъд.
— По-добре да се прибирам — най-сетне продума старецът. — Луела Бисон или Рути Пъркинс ще докарат Норма вкъщи и тя ще се чуди къде съм.
— Имаш ли часовник? — попита Луис. Бе изненадан, че Норма още не се е прибрала; тялото му бе натежало от умора и му се струваше, че минава полунощ.
— О, да — отвърна старецът. — Винаги го нося — разделям се с него само когато се събличам.
Той бръкна в джоба на панталоните си и отвори гравираната капачка на часовника.
— Минава осем и половина — извести Джъд и щракна капачката.
— Какво? — смаяно запита лекарят. — Сигурен ли си?
— А според теб колко е часът? — попита старецът.
— Мислех, че е много по-късно.
— Е, до утре, Луис — изрече Джъд и понечи да си тръгне.
— Джъд?
Той се извърна и въпросително го изгледа.
— Джъд, какво направихме тази нощ?
— Погребахме котарака на дъщеря ти.
— И това ли е всичко?
— Какво друго? — попита Джъд. — Добро момче си Луис, но задаваш прекалено много въпроси. Понякога човек прави нещо само защото дълбоко в сърцето съзнава, че е необходимо. Но понякога същият този човек свършва работата си, а след това чувства угризение на съвестта, задава излишни въпроси и има смущения в храносмилането (само че те не са в стомаха, а в главата му). И ето, че започва да се пита дали не е сгрешил. Досещаш ли се какво искам да кажа?
— Да — отвърна Луис и си помисли, че навярно старецът е прочел мислите му, докато крачеха из полето по посока на дома му.
— Той не се досеща, че трябва да попита сърцето си, за да преодолее съмненията си — продължи Джъд, докато настойчиво се взираше в лицето на лекаря. — А ти как смяташ, Луис?
— Мисля, че може би имаш право — бавно отвърна Луис.
— А когато човек таи някаква тайна в сърцето си, не бива да я раздразва, нали?
— Ами…
— Точно така — възкликна старецът, сякаш Луис се бе съгласил с него. — Не бива.
И продължи със спокоен, уверен и неумолим глас, от който Луис го побиваха тръпки.
— Има тайни, които никога не трябва да се разкриват. Казват, че жените по-добре умеят да пазят тайни и сигурно е вярно, но всяка жена, която поне малко познава живота, ще потвърди, че никога не е надниквала в мъжкото сърце. Почвата в сърцето на мъжа е по-камениста, Луис — също като земята в старото гробище на микмаките — скалите са току под пръстта. Мъжът засажда каквото може… и се грижи за него.
9