Луис изпита към него огромно възхищение… и обич. Да, обич.
Вечерта, когато Ели слезе по пижама, за да целуне баща си, тя го попита дали мисис Крендъл ще отиде в рая. Тя зададе въпроса шепнешком, сякаш разбираше, че е по-добре майка й да не чуе. Рейчъл бе в кухнята и правеше пай с пиле, който смяташе да занесе на Джъд на другата сутрин.
Всички лампи светеха в дома на семейство Крендъл от другата страна на пътя. Двойна редица коли бяха паркирани на алеята, а други — в продължение на трийсетина метра от двете страни на пътя. Официалното поклонение щеше да се състои в салона на погребалното бюро на следващия ден, но тази вечер съседите бяха дошли, за да утешат, доколкото могат, Джъд в мъката му, да споделят стари спомени и да пийнат по чашка в памет на старицата, която се бе „възнесла“, както се изрази Джъд. Навън духаше студен февруарски вятър и пътят между двете къщи беше покрит с дебел черен лед. По това време зимата в Мейн беше най-мразовита.
— Право да ти кажа, не знам, скъпа — отвърна Луис, притегли Ели на скута си и мимоходом хвърли поглед към екрана на телевизора, където се вихреше ожесточена престрелка. Един от участниците се завъртя около оста си и се строполи на земята, но лекарят и дъщеря му не му обърнаха внимание. Луис имаше странното предчувствие, че Ели знае много повече за Роналд Макдоналд, за Спайдърмен12 за Бъргър Кинг, отколкото за Мойсей, Исус и за свети Павел. Беше дъщеря на еврейка, която не изповядваше вярата си и на методист, който от дете не бе стъпвал в храма: навярно представата й за духовния свят бе много смътна, изградена не върху легенди и сънища, а върху мимолетни впечатления. „Вече е прекалено късно — каза си той. — Прекалено късно е, въпреки че Ели е едва петгодишна. Господи, колко бързо изпуснахме подходящия момент!“
Ели очаквателно бе втренчила очи в него — налагаше се да измисли някакъв отговор. Ето защо побърза да каже:
— Хората имат различни представи за онова, което става след смъртта. Някои вярват в съществуването на ад или рай, други, че се появяваме отново под формата на малки деца…
— А, да, нарича се „раждане“ — прекъсна го Ели. — Както стана с Одри Роуз от онзи филм по телевизията.
— Откъде знаеш, след като не си го гледала? — попита той и си помисли, че Рейчъл положително ще получи удар, ако разбере, че Ели знае съдържанието на „Одри Роуз“.
— Разказа ми го Мари от нашето училище — отвърна Ели.
Мари, присвоила си титлата „най-добра приятелка“ на Ели, беше кльощаво и мърляво момиченце, което винаги изглеждаше така, сякаш ще се зарази от импетиго, тения и дори скорбут. Луис и жена му нямаха нищо против дружбата между децата и дори я насърчаваха. Въпреки това, Рейчъл веднъж сподели, че след посещенията на Мари винаги изпитва непреодолимо желание да провери дали в косата на Ели има гниди или въшки. Луис бе кимнал с глава и се бе засмял.
— Майката на Мари й позволява да гледа всички филми — обвинително произнесе Ели, но Луис се престори, че не разбира намека й.
— Не е „раждане“, а прераждане — побърза да я поправи той, — но все пак предполагам, че си разбрала за какво става дума. Католиците вярват в съществуването на ад и на рай, но твърдят, че помежду им се намират преддверието на ада и чистилището. Будистите пък вярват в нирвана…
Внезапно прекъсна лекцията си, защото забеляза сянка върху стената — Рейчъл се бе заслушала в разговора им. Сетне продължи, като внимателно обмисляше всяка дума:
— Навярно съществуват още много подобни вярвания, но истината е една, Ели: когато се сблъска със смъртта, човек разбира, че не знае нищо за нея. Хората твърдят, че я познават, но всъщност говорят онова, което вярват. Знаеш ли какво означава думичката „вяра“?
— Ами…
— Ето ти един пример: в момента седим на този стол. Убедена ли си, че утре той ще съществува?
— Да, разбира се.
— Ето, това е вярата. Вярваш в съществуването на стола, всъщност и аз вярвам в същото. Вярата означава да си убедена, че нещо ще се случи. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да — отвърна Ели и енергично закима с глава.
— Всъщност не можем да сме напълно сигурни, че столът и утре ще е тук — каза Луис. — Представи си, че някой откачен крадец на столове се промъкне в стаята и го вземе.
Малката се засмя. Баща й също се усмихна и продължи:
— Трябва да вярваме, че това няма да се случи. Вярата е велика сила и религиозните хора искат да ни убедят, че вярата и познанието са едно и също, само че аз не мисля така. Съществуват многобройни мнения по въпроса, но всичко, което със сигурност знаем, може да се обобщи по следния начин: когато умрем, нашите души и разума ни или оцеляват, или умират заедно с нас. Ако е вярно първото твърдение, то многобройните прераждания са напълно реални: в противен случай смъртта означава пълен мрак, край на всичко.