Докато се изкачвахме все по-нагоре, започнах да се успокоявам — в крайна сметка, каквото и да направех, те бяха по-силни и по-способни от мен. В лабораторията имах предимството да съм преподавателката, но на този терен си бях просто охлювът-турист. Катеренето ми се струваше все по-трудно, още не бях минала онзи праг, когато тялото се активизира въпреки умората, и затова пъплех нагоре с отворена уста и почти изплезен език.
Изведнъж над нас се чу някакъв грохот и по склона се посипаха дребни камъчета. Обаче не беше само това. Погледнах нагоре и видях, че се задават и по-големи камъни. Точно преди да се изсипят право върху главите ни, Тамиел без много приказки ме хвана през кръста и ме дръпна към себе си.
Секунда по-късно вече се намирахме на малка полянка, оградена с ели и смърчове.
— Какво беше това? — казах с разтреперан глас и си поех дъх на пресекулки. Тамиел полека дръпна ръката си от кръста ми.
— Каменопад — отговори той и бръкна в джоба си за кутията с цигари.
— Я дай и на мен — казах, без много да му мисля.
Посегнах към цигарите с треперещи ръце, едва успях да хвана една и веднага я изтървах на земята. След няколко неуспешни опита най-накрая я вдигнах. Поочистих я от полепналите боклучета и си я сложих в устата. Тамиел ми я запали и аз дръпнах настървено от нея.
— Внимавайте, силни са — опита се да ме предупреди той.
Отговорът ми беше изкъртваща дробовете кашлица. Той само се ухили и ме тупна по гърба. Когато най-накрая се съвзех, ми каза, че ще викне Станчо, за да видят каква е тази работа с камъните.
— Вие почакайте тук, след малко ще дойде Данеел да ви прави компания — инструктира ме на тръгване.
Не бях стояла и пет секунди сама, когато пристигна Данеел. За разлика от Тамиел той си падаше доста разговорлив или по-скоро се опиваше от звука на собствения си глас. Поне половин час ми чете лекция как трябвало да се обезопасяват химическите лаборатории, което ми беше във висша степен досадно, предвид, че по едно време водех подробен семинар по темата.
Когато най-накрая Станчо и Тамиел се върнаха, едва не ги разцелувах. Двамата обаче бяха мрачни, така че трябваше да се въздържа.
— Е, разбрахте ли повече по въпроса? — попитах ги аз.
— Със сигурност е саботаж — отсече Станчо.
— Но на кого е притрябвало да ни замеря с камъни нас двамата с Тамиел?
Отговори ми мрачно мълчание.
Тъкмо се бяхме разделили със Станчо, който ме изпращаше след занятие, когато видях, че се задава автобусът. Потичах като идиот половин минута след него и накрая запъхтяна скочих вътре. На задните седалки имаше няколко подпийнали студенти, които се замеряха с бутилка бира, затова веднага седнах в средата. Щеше ми се да им откъсна главичките.
На половината път до Зимния дворец шишето се пльосна на земята и започна да пръска във всички посоки. Една от струите успя да стигне до мен и да ме опръска по косата.
„Ей, идиотчета, какви ги вършите?!“ — идеше ми да им кресна, но си затраях. Бях сама, а те — четирима. Затова само станах и се преместих по-напред.
— Кво прайш, бе, тъпак? — изгрухтя единият. — Заливаш хората. Това напомняне за моята скромна персона ме смути. За щастие те слязоха на зала „Христо Ботев“. Изведнъж в автобуса стана потискащо тихо. Вътре бяхме останали само аз и някакво студентче, свито на една от предните седалки.
Двамата слязохме на Зимния дворец и студентчето веднага кривна вдясно. Аз продължих направо, като се оглеждах инстинктивно. Нещо в сенките сякаш се размърда. Опитах се да ускоря крачка, но нямаше полза — от близкия блок излязоха две тъмни фигури и се запътиха към мен. Затичах се покрай паркираните коли, но преследвачите ми приближаваха все повече.
Бяха практически еднакви — с черни кожени шлифери и шапки с периферия като гестаповците по филмите. Когато се изравниха с мен, ме подпряха с раменете си от двете страни и ме накараха да забавя ход. Десният се обърна полека към мен и каза:
— Знаем с какво се занимавате. Най-добре е да престанете.
— Какво имате предвид? — сащисах се аз.
— Налага ли се да обясняваме? — проточи левият. — Чуждестранните студенти, упражненията. Сега припомнихте ли си?
— Добре, разбрах — разтреперих се аз. — Сега може ли да си ходя?
— Разбира се, че не — отряза ме десният.
— Ще дойдете с нас да подпишете едно споразумение — добави левият.
„Ще викам!“ — помислих си, но от устата ми не можа да излезе и звук. Продължаваха да ме мъкнат като в лемата за двата полицая3 към някаква неизвестна ми точка. Опитах се да извикам още веднъж, но резултатът беше същият. Оставаше само да гледам как ме отвеждат.
3
Основна лема от математическия анализ, която гласи, че ако всеки член на една редица е по-малък или равен на съответния член от втора редица и по-голям или равен на съответния член на трета редица и ако втората и третата редица клонят към едно и също число, тогава първата редица също клони към това число. Обяснява се нагледно като двама полицаи, които са подпрели престъпник помежду си и го водят към участъка. Има и втора лема, частен случай на първата, която се нарича „Лема за полицая и стената“. — Бел.авт.