— Знам, Фриц, ти никога не си ме лъгал.
— Лъгал съм те, но ти си бил твърде глупав, за да усетиш. Поли. Моли. Доли. Звучи като някаква глупава тиролска песничка. Но чакай… дали е възможно… Разбира се! — Той се наведе по-близо и примижа, нагласяйки монокъла си. — Толкова ли съм тъп, та да не забележа веднага. Но помежду тях измина време. Години. Тази и тази, и онази там. Да ме вземат мътните!
— Какво, Фриц?
— Те всичките са една и съща актриса, една и съща жена. Различна коса, различна прическа, различен цвят, различен грим. Плътни вежди, тънки вежди, никакви вежди. Тънки устни, сочни устни. Дълги клепки, къси клепки. Женски номера. Една жена ме доближи на Холивуд Булевард миналата седмица и попита: „Помниш ли ме?“ „Не“, отвърнах. „Аз съм еди-коя си.“ Гледам носа й — корекция. Гледам устата й — пластична операция. Веждите? Нови. А освен това свалила петнайсет килограма и се изрусила. Как по дяволите да я позная коя е? Но тези снимки, откъде си ги взел?
— От Маунт Лоу.
— А, от оня смахнат събирач на вестници. Веднъж се качих при него, да търся някакви материали. Отказах се. Не можех да дишам сред тия камари от хартия. Казах му, когато поразчистиш малко тук, обади се! Каква муха й влезе в главата на Констанс да се жени за тоя мухльо, представа си нямам. Само като си помисля, че съм й бил режисьор в три филма, без изобщо да отгатна, че е тя. Тая жена може да скрие топката и на самия дявол!
— Може би причината е, че си бил твърде увлечен да ухажваш Марлене Дитрих?
— Да я ухажвам? Така ли му викат вече? — Фриц нададе лаещ смях и се надигна от ръба на леглото. — Свали тия проклети снимки от стената. Ако ще ти помагам, ще ми трябват.
— Има и още като тях — казах. — В Китайския театър на Грауман, в старата прожекционна…
— При оня вмирисан изкуфеняк ли?
— Не бих го нарекъл така.
— Защо не? При него имаше една липсваща ролка от филма ми „Атлантика“, от киностудия „УФА“. Отидох да си я търся, а той се опита да ме върже в креслото и да ме накара да гледам насила серии от „Рин Тин Тин“. Пусна ме да си ходя идва когато заплаших, че ще се хвърля от балкона. Такива работи.
Той разстла снимките върху леглото и ги загледа свирепо през монокъла си.
— Но казваш, че при него имало още от тези?
— Да — отвърнах.
— Какво ще кажеш да се повозиш в Алфа-Ромео със сто и петдесет километра в час и да стигнеш до „Грауман“ за по-малко от пет минути?
Кръвта се смъкна от лицето ми.
— Знаех си, че ще ти хареса — и Фриц изхвръкна навън под дъжда.
Докато стигна до колата му и падна върху седалката, гумите вече вдигаха пушилка.
Трийсет и седма глава
— Фенерче, кибрит, лист и молив, в случай, че се наложи да оставим бележка.
Аз проверих по джобовете си.
— Вино — добави Фриц, — в случай, че оня пес горе на скалата не е подсигурил нищо за пиене.
Подадохме си един-два пъти бутилката, докато оглеждахме лавината от тъмни стъпала, водещи нагоре към старата прожекционна.
— Аз ще вървя напред — подсмихна се той. — Не искам да те държа, ако вземеш да падаш.
— Голям приятел, няма що.
Фриц пое напред в мрака. Аз закрачих след него, шарейки с лъча на фенерчето.
— Защо ми помагаш? — попитах запъхтяно.
— Обадих се на Кръмли. Той каза, че щял цял ден да се крие в леглото. Колкото до мен, общуването с малоумни нищожества като теб ми пречиства кръвта и ми ободрява сърцето. Дръж фенера като хората, ще взема да се спъна.
— Не ме изкушавай — завъртях светлия кръг аз.
— Не ми се ще да го признавам — рече Фриц, — но сам съм си виновен. Ти всъщност си десетото ми копеле, от Мари Дреслър16
Вече бяхме в разредените горни слоеве на атмосферата.
Постепенно достигнахме втория балкон, като междувременно той не спираше да се опива от собствените си ругатни.
— Обясни ми още веднъж — рече, докато катерехме упорито. — Стигаме до върха, а после какво?
— После слизаме също толкова дълбоко, в земните недра. В катакомбите с огледалата. И с имената, изписани по тях.
— Е, хайде почукай — каза най-сетне Фриц.
Аз почуках и вратата на прожекционната се отвори сама, разкривайки мъждивата вътрешност с двата апарата, единият от които бе включен и работеше.
Прокарах лъча на фенерчето по стената и прехапах език.
16
Мари Дреслър (1868–1934) — американска киноактриса от канадски произход. Тук авторът прави алюзия с нетипичния й за Холивуд външен вид — пълно тяло, грозновата, дори страховита физиономия. — Бел.ред.