Отначало му се стори, че се усмихва на иронията на всичко това, но след миг се смееше с цяло гърло. Знаеше, че катастрофата не е случайна. Германците бяха готови да рискуват дирижабъла си, за да не позволят на Съединените щати да вземат онова, което беше намерил. Бяха го преследвали из половината свят и бяха повредили умишлено „Хинденбург“, за да го спрат, но той пак беше една крачка пред тях. Продължи да се смее — гръмогласно, налудничаво.
И в следващия миг го блъсна огнената стихия — плътна стена, предшестваща друга силна струя пламък. Бауи умря за секунди, заслушан в смеха си и в рева на огъня, който го погълна.
Снайперистът наблюдаваше как грамадният цепелин се устремява към земята. Носещата греда се счупи, когато носът се заби в земята. Към небето се извисиха пушек и пламъци. Корпусът се разтопи. Скелетът се огъна от топлината и рухна в купчина стопени греди и горяща плът.
— Страшна катастрофа, госпожи и господа. Пушек и огън. Дирижабълът се разби… — Гласът на Морисън премина в пронизително емоционално ридание, което се помни и до днес. — О, човечеството…
Централноафриканската република. В днешно време
Събуди я хаотична стрелба.
Прозорците на хотелската стая бяха отворени и сякаш стреляха точно под тях. Тя се вцепени, очакваше ответен огън от джунглата, но чу само равномерното ромолене на проливния дъжд и после изблик на пиянски смях. Откакто бяха пристигнали, местните войски, пратени да евакуират Киву, непрекъснато пиеха. Единственият офицер, който трябваше да ги контролира, беше най-големият пияница. Дори шестимата белгийски миротворци, командировани от ООН, не си правеха труда да забранят на войниците да пият и да пушат силния наркотик, наречен бханг.
Кали спеше на пода. Още щом пристигна, разбра, че в шарената черга има много по-малко насекоми, отколкото в леглото, и предпочете да спи на твърдия под, вместо да бъде изядена жива от бълхи и други буболечки.
Още от вчера, когато пристигна, в хотела нямаше вода, така че цялата миришеше на пот, мръсотия и на диетилтолуамид — препарат против хапещи насекоми. Неспокойният сън не бе облекчил тялото й, уморено от мъчителното пътуване от столицата Банги. Тя се обърна по гръб. Беше заспала по къси панталони, спортен сутиен и с обуща. Езикът й беше залепнал за небцето, устата й беше пресъхнала.
Зората бавно се издигна над града. С наближаването на изгрева тъмните дървета пред стаята й се превърнаха в сиво-сребристи сенки. Като внимаваше светлината да не привлече изстрелите на пияните войници, Кали остави фенерчето до чергата, облече риза с камуфлажни цветове и предпазливо се приближи до прозореца.
Градът беше разположен на калните брегове на река Чинко, приток на Убанги, която по-нататък се вливаше в могъщата Конго. Киву се беше разраснал около колониални френски плантации, отдавна занемарени и обрасли с дървета. Повечето жилища представляваха кръгли кирпичени колиби с тръстикови покриви, но имаше и няколко бетонни сгради, наредени около площада в центъра. Едната беше запустяла правителствена сграда, където сега бяха настанени войниците, а другата беше хотелът с оптимистичното име „Риц“, двуетажна постройка, осеяна с дупки от куршуми след десетилетия гражданска война. На четиристотин метра нагоре по течението на реката имаше неасфалтирана писта, която още се използваше.
Киву беше малък остров, заобиколен от море от гора, непроходимо пространство от дървета и блата, съперничещо на амазонската джунгла. Нямаше електричество, след като собственикът на смесения магазин бе избягал със семейството си и единствения генератор в града, нито канализация и течаща вода, и единствената връзка с външния свят беше сателитният телефон в джоба й. Киву се беше променил малко за сто години и едва ли щеше да се промени много през следващия век. Ако оцелееше през следващата седмица.
Преди две седмици в столицата дойде новината, че група бунтовници са преминали границата със Судан, придвижват се на юг и се опитват да изолират източната една трета на страната. Смяташе се, че авангардът на Армията на народната революция на Хариби Дайс е само на четири дни от Киву. Оттам имаше още тридесет мили до река Убанги и границата с Конго. Правителството на Централноафриканската република възнамеряваше да разположи войската си там, край град Рафай, въпреки че малцина вярваха, че малобройните сили на страната ще попречат Рафай да падне в ръцете на Дайс. Всички, които останеха в района, щяха да попаднат под властта на бунтовника, намерил вдъхновение в Иди Амин1 и Осама бен Ладен.
1
Генерал Иди Амин Дада Умей е военен диктатор на Уганда от 25 януари 1971 до 13 април 1979 година — Б. пр.