— Е, влизайте, влизайте де! — весело рече госпожа Уизли и с множество „Ама моля ви се!“ „Първо вие“ и „В никакъв случай!“ ги подкара към къщата.
Както бързо се установи, Делакор бяха отзивчиви, мили гости. Всичко им харесваше и те на драго сърце бяха готови да помогнат с приготовленията за сватбата. Господин Делакор обяви цялата подготовка — от плана кой къде ще седне до обувките на шаферките — за „charmant9“. Госпожа Делакор пък владееше до съвършенство домакинските заклинания и в миг почисти фурната както си трябва, а Габриел следваше по петите по-голямата си сестра, като се опитваше да й помага с каквото може и бързо бъбреше на френски.
За съжаление „Хралупата“ не беше строена да побира толкова много народ. Сега господин и госпожа Уизли спяха във всекидневната, след като бяха заглушили с викове възраженията на господин и госпожа Делакор и бяха настояли те да се настанят в тяхната стая. Габриел спеше заедно с Фльор в някогашната стая на Пърси, а Бил щеше да дели стая с шафера си Чарли, след като той пристигнеше от Румъния. Хари, Рон и Хърмаяни всъщност бяха лишени от възможността да кроят заедно планове и в отчаянието си сами предлагаха да нахранят кокошките само и само да избягат от пренаселената къща.
— Но тя пак отказва да ни остави сами! — изръмжа Рон, когато и вторият им опит да се срещнат на двора беше осуетен от госпожа Уизли, която се появи с огромен кош с пране.
— Е, браво на вас, нахранили сте кокошките — провикна се тя, докато се приближаваше. — Я пак да ги затворим, утре ще дойдат… да сложат шатъра за сватбата — обясни госпожа Уизли, като поспря, за да се облегне на кокошарника. Изглеждаше изтощена. — „Вълшебни шатри «Миламант»“… Бива си ги. Бил ще ги доведе… докато са тук, Хари, по-добре не излизай. Няма как да не призная, че при всички тези заклинания за сигурност в къщата си е доста сложно да стягаш сватба.
— Съжалявам — каза смирено Хари.
— О, миличък, не говори глупости! — възкликна на мига госпожа Уизли. — Не исках да кажа, че… хм, твоята безопасност е много по-важна! Всъщност смятах да те питам как искаш да отпразнуваме рождения ти ден, Хари. Все пак ставаш на седемнайсет, това е паметен ден…
— Не искам да ви затруднявам — отвърна той, защото веднага си представи допълнителното напрежение за всички. — Наистина, госпожо Уизли, обичайната вечеря е достатъчна… пада се в деня преди сватбата…
— Е, щом искаш, така да бъде. Ще поканя Ремус и Тонкс, нали? А Хагрид?
— Ще бъде страхотно — отговори Хари. — Но ви моля, не си правете излишен труд…
— Няма, няма… не се притеснявай…
Тя го гледа дълго и изпитателно, после се усмихна някак тъжно, изправи се и продължи нататък. Хари видя как госпожа Уизли замахва с магическата пръчка към въжето за пране и мокрите дрехи се издигат във въздуха, за да се окачат сами, и изведнъж го плисна вълна от угризения, задето й причинява толкова неудобства и болка.
ГЛАВА СЕДМА
ЗАВЕЩАНИЕТО НА АЛБУС ДЪМБЪЛДОР
Той вървеше по планински път в прохладната синя светлина на изгрева. Долу в далечината се мержелееше малко селище, обгърнато в мъгла. Дали мъжът, когото търсеше, беше там? Мъжът, когото издирваше толкова упорито, че не можеше да мисли почти за нищо друго, мъжът, който знаеше отговора, решението на неговия проблем…
— Ей, събуди се!
Хари отвори очи. Отново лежеше на походното легло в запуснатата стая на Рон. Слънцето още не беше изгряло и всичко наоколо тънеше в здрач. Пигуиджин спеше с глава под мъничкото крило. Белегът върху челото на Хари го наболяваше.
— Бълнуваше.
— Така ли?
— Да. „Грегорович.“ Повтаряше „Грегорович“.
Хари не беше с очила и виждаше лицето на Рон леко размазано.
— Кой е тоя Грегорович?
— Откъде да знам! Нали ти го повтаряше.
Хари разтърка чело и се замисли. Стори му се, че е чувал името и преди, но не помнеше къде.
— Мисля, че Волдемор го издирва.
— Клетият той! — възкликна разгорещено Рон.
Хари седна, като продължаваше да разтърква белега си, вече съвсем се беше разсънил. Помъчи се да си спомни какво точно бе видял насън, но единственото, което изникна в съзнанието му, бяха планините на хоризонта и очертанията на селце, сгушено в ниска долина.
— Мисля, че е в чужбина.
— Кой, Грегорович ли?
— Волдемор. Мисля, че е някъде в чужбина и издирва Грегорович. Не ми приличаше на Британия.
— Пак ли виждаш в съзнанието си?
Рон изглеждаше разтревожен.
— Направи ми услуга, не казвай на Хърмаяни — помоли Хари. — И въобще как очаква да не виждам нищо насън!
Той се взря в кафеза на малката Пигуиджин и продължи да умува… Откъде му беше познато името Грегорович?