А все пак Хари Потър беше още там, в момента спеше, но не задълго. Леля му Петуния бе будна и пискливият й глас издаде първия звук на деня.
— Хайде! Ставай! Веднага!
Стреснат, Хари се събуди. Леля му потропа отново на вратата.
— Ставай! — изкрещя тя.
Хари я чу да отива към кухнята и после — звук от тиган, поставен върху котлона. Обърна се по гръб и опита да си припомни съня, който бе сънувал. Беше хубав сън. В него имаше летящ мотоциклет. Хари изпита странното усещане, че и преди е сънувал същия сън.
Леля му стоеше пак пред вратата.
— Стана ли вече? — попита.
— Почти — отговори Хари.
— Побързай, искам да наглеждаш бекона5. И да не си посмял да го загориш! Държа всичко да е съвършено на рождения ден на Дъденцето.
Хари изстена.
— Какво каза? — сопна се леля му през вратата.
— Нищо, нищо…
Рожденият ден на Дъдли… Как можа да го забрави? Хари стана бавно от леглото и почна да си търси чорапи. Намери си чифт под леглото и — след като махна някакъв паяк от единия — ги обу. Беше свикнал с паяци, защото в килера под стълбището ги имаше колкото щеш, а Хари спеше именно там.
След като се облече, тръгна по коридора към кухнята. Масата беше почти изцяло скрита под подаръците на Дъдли. Май че бе получил новия компютър, който искаше, да не говорим за втория телевизор и колелото бегач. Защо Дъдли искаше точно колело бегач, остана загадка за Хари, понеже Дъдли беше много дебел и мразеше спорта — освен ако спортът се състоеше в това да удря някого с юмрук, разбира се. Любимата боксова круша на Дъдли беше самият Хари, обаче не успяваше да го издебне често. На Хари не му личеше външно, но всъщност беше много пъргав.
Може би защото живееше в тъмен килер, той открай време беше дребен и мършавичък за възрастта си. Изглеждаше още по-дребен и по-мършав, защото нямаше какво да носи освен старите дрехи на Дъдли, а Дъдли беше около четири пъти по-едър от него. Хари имаше слабичко лице, възлести колена, черна коса и ясно зелени очи. Носеше кръгли очила, слепени с много тиксо заради безбройните пъти, когато Дъдли го беше боксирал по носа. Единственото, което Хари харесваше в своята външност беше тъничкият белег на челото, подобен на мълния. Имаше го откакто се помнеше, и първият въпрос, който си спомняше да е задал на леля си Петуния, беше как го е получил.
— В автомобилната злополука, когато умряха родителите ти — каза тя тогава. — И не задавай въпроси.
Не задавай въпроси — това беше правило номер едно за да бъде спокоен животът със семейство Дърсли.
Вуйчо Върнън влезе в кухнята, когато Хари обръщаше бекона.
— Среши си косата! — излая вуйчо му, вместо „добро утро“.
Горе-долу веднъж в седмицата вуйчо Върнън надничаше над вестника си и крясваше, че Хари има нужда от подстригване. Хари навярно се беше подстригвал повече пъти от всички останали момчета в неговия клас, взети заедно, но нямаше никаква полза — косата му просто си растеше така, както й дойде.
Хари пържеше яйцата, когато Дъдли пристигна в кухнята с майка си. Синчето приличаше много на баща си. Имаше широко розово лице, доста къс врат, малки, воднистосини очи и гъста руса коса, която лежеше гладко върху голямата му топчеста глава. Леля Петуния казваше често, че Дъдли прилича на ангелче… Хари казваше често, че Дъдли прилича на прасе с перука.
Хари сложи чиниите с яйца и бекон на масата, което се оказа трудно, защото нямаше много място. Междувременно Дъдли броеше подаръците си. Лицето му помръкна.
— Трийсет и шест — каза и погледна майка си и баща си. — Два по-малко от миналата година.
— Миличко, не си броил подаръка от леля Марджи. Виж, той е тук, под този, големия от мама и татко.
— Добре, значи трийсет и седем — рече Дъдли и целият почервеня.
Хари, който усети, че наближава страхотен Дъдлиев изблик на ярост, взе да лапа своя бекон, колкото може по-бързо, да не би Дъдли да прекатури масата.
Леля Петуния явно също надуши опасността, защото каза бързо:
— И ще ти купим още два подаръка, когато излезем днес. Как ти харесва това, бонбонче? Два подаръка повече. Така добре ли е?
За миг Дъдли се замисли. Изглежда това беше трудна работа. Най-после каза бавно:
— Значи ще имам трийсет… трийсет…
— Трийсет и девет, сладурчето ми — допълни леля Петуния.
— Аха! — Дъдли седна изтежко и грабна най-близкия пакет. — Е, добре тогава.
Вуйчо Върнън се изсмя.
— Малкият хитрец знае какво си струва парите, също като татко си. Браво на теб, Дъдли! — и разроши косата на сина си.