Волдемор се изхили.
— Щом не искате да ми дадете работата…
— То се знае, че не искам — потвърди Дъмбълдор. — И според мен ти и за миг не си се надявал да ти я дам. Въпреки това дойде тук и ме помоли да те назнача като учител, значи имаш някаква цел.
Волдемор се изправи. Сега по-малко отвсякога приличаше на Том Риддъл, лицето му беше обезобразено от ярост.
— Това ли е окончателното ви решение?
— Да — отсече Дъмбълдор и също се изправи.
— В такъв случай нямаме какво повече да си кажем.
— Не, нямаме — съгласи се Дъмбълдор и по лицето му се изписа огромна тъга. — Отдавна е минало времето, когато можех да те уплаша с пламнал дрешник и да те принудя да платиш за престъпленията си. Но ми се ще да можех, Том… ще ми се да можех…
За миг Хари беше на ръба да изкрещи безсмислено предупреждение — беше сигурен, че Волдемор посяга към джоба и магическата си пръчка; след секунда обаче той се обърна, вратата се захлопна и Волдемор си отиде.
Хари усети как Дъмбълдор отново го стиска над лакътя и след броени секунди двамата вече стояха почти на същото място, само че по перваза не се трупаше сняг и ръката на Дъмбълдор отново беше почерняла и изглеждаше безжизнена.
— Защо? — попита веднага Хари, като се взря в лицето на Дъмбълдор. — Защо се е върнал? Разбрахте ли?
— Имам някои предположения — отвърна Дъмбълдор, — но нищо повече.
— Какви предположения, сър?
— Ще ти кажа, Хари, когато измъкнеш от професор Слъгхорн онзи спомен — натърти Дъмбълдор. — Щом се сдобиеш с това последно парче от пъзела, всичко, надявам се, ще се изясни… и на двама ни.
Хари все още изгаряше от любопитство и макар че Дъмбълдор беше отишъл при вратата и я държеше отворена, известно време не се помръдна.
— Пак ли искаше да преподава защита срещу Черните изкуства, сър? Той не спомена…
— О, със сигурност искаше да стане учител по защита срещу Черните изкуства — потвърди Дъмбълдор. — Доказват го последиците от нашата кратка среща. Откакто отказах да назнача Лорд Волдемор на това място, никой не се е задържал на него повече от година.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА
НЕПОЗНАВАЕМАТА СТАЯ
Цялата следваща седмица Хари умуваше как да убеди Слъгхорн да му даде истинския спомен, но не му хрумваше нищо и той се зае с това, което все по-често правеше напоследък, ако се озовеше в задънена улица: жадно четеше учебника по отвари с надеждата, че Принца все е драснал нещо полезно в полето, както толкова пъти досега бе намирал.
— Там няма да намериш нищо — твърдо отсече Хърмаяни късно в неделя вечерта.
— Не започвай пак, Хърмаяни! — спря я Хари. — Ако не беше Принца, сега Рон нямаше да седи тук.
— Щеше да си седи, ако ти беше слушал внимателно Снейп в първи курс — заяви тя пренебрежително.
Хари не й обърна внимание. Тъкмо беше забелязал, че отстрани в полето над прелюбопитните думи „За врагове“, беше драснато заклинание („Сектумсемпра!“25), и изгаряше от нетърпение да го опита, но реши, че е по-добре да не го прави пред Хърмаяни. Затова скришом подгъна долното ъгълче на страницата.
Седяха край огъня в общата стая, където бяха останали само шестокурсници. Малко преди това, на връщане от вечеря, всички бяха обзети от известно вълнение, защото завариха на дъската за обяви ново съобщение с датата за изпита по магипортиране. Всеки навършил седемнайсет години преди деня на първия изпит — двайсет и първи април — имаше възможност да се запише за допълнителни упражнения, които щяха да се провеждат (под много строг надзор) в Хогсмийд.
Като прочете обявата, Рон направо си глътна езика, защото и досега не беше успял да се магипортира и се опасяваше, че няма да е готов за изпита. Хърмаяни на два пъти беше постигнала магипортиране и бе малко по-уверена, а Хари щеше да навърши седемнайсет години чак след четири месеца и не можеше да се яви на изпита, независимо дали беше готов или не.
— Но поне можеш да се магипортираш! — завайка се Рон. — След юли няма да имаш никакви проблеми.
— Правил съм го само веднъж — напомни Хари.
На предишния урок най-сетне беше успял да се магипортира и после отново да приеме обичайния си вид в обръча.
След като пропиля доста време да се притеснява на глас за магипортирането, Рон се зае да довършва ужасно трудно съчинение за Снейп, което Хари и Хърмаяни вече бяха написали. Хари очакваше слаба оценка, защото беше изразил несъгласия със Снейп по въпроса как най-добре се озаптяват диментори, но това не го вълнуваше особено — за него сега най-важен беше споменът на Слъгхорн.
вернуться
От „sectum“ — мин.прич. на „seco“ — „сека“ и „semper“ — „винаги“ (лат.) — Б.пр.