Ала ведрото му настроение се изпари бързо. На другия ден трябваше да търпи ехидните подмятания на слидеринци, да не говорим пък за доста сериозния гняв на съучениците му от „Грифиндор“, които бяха страшно нещастни, че техният капитан е бил отстранен по собствена вина от финала за сезона. Каквото и да беше казал на Хърмаяни, в събота сутринта той бе готов тутакси да замени целия Феликс Фелицис по света срещу възможността да отиде на куидичното игрище заедно с Рон, Джини и останалите. Сърцето му се късаше, когато тръгна в посока, обратна на гъмжилото от ученици, които се изсипваха навън в слънчевия ден: всички носеха кречетала и шапки и размахваха знаменца и шалове, а той трябваше да слезе по каменните стъпала на подземията, да върви, докато звуците на множеството в далечината заглъхнат съвсем, и да знае, че няма да чуе и дума от коментара, и дори един-едничък радостен възглас или недоволен стон.
— А, Потър! — каза Снейп, след като Хари почука на вратата и влезе в неприятно познатия кабинет, който учителят, макар и сега да преподаваше няколко етажа по-горе, не беше опразнил: както винаги, в помещението беше сумрачно и навсякъде по стените бяха наслагани същите мъртви слузести отвратителни неща, топнати в пъстроцветни отвари.
На маса, до която Хари очевидно трябваше да седне, зловещо бяха струпани цяла камара покрити с паяжини кашони, около които витаеше усещането за досаден, усърден и безсмислен труд.
— Господин Филч търсеше кой да разчисти тези стари папки — обясни тихо Снейп. — В тях са описани провиненията на други злосторници в „Хогуортс“ и наложените им наказания. Бихме искали да препишеш наново провиненията и наказанията там, където мастилото е избеляло или картонът е пострадал от мишки, и след като ги подредиш по азбучен ред, да ги върнеш в кашоните. Няма да използваш магия.
— Добре, професоре — отвърна Хари с цялото презрение, което успя да вложи в последните четири срички.
— Мисля да започнеш — добави Снейп с ехидна усмивчица — с кашони хиляда и дванайсети до хиляда петдесет и шести. Там ще откриеш някои познати имена, което ще направи задачата по-интересна. Ето тук виждаш… — Той издърпа със замах от един от горните кашони картонче и прочете: „Джеймс Потър и Сириус Блек. Заловени да прилагат на Бъртрам Обри забранена магия. Главата на Обри — два пъти по-голяма от обичайното. Двойно наказание.“ — Снейп се подсмихна. — Каква утеха да знаеш, че макар и тях вече да ги няма, великите им подвизи са прилежно описани…
Както многократно досега, Хари усети как отвътре му кипва. Прехапа език, за да се сдържи да не отговори, после седна пред кашоните и придърпа един към себе си.
Точно според очакванията му, работата беше безполезна и отегчителна и понякога беше прекъсвана (което Снейп очевидно бе целял) от жегване под лъжичката, когато Хари виждаше името на баща си или на Сириус, обикновено споменати заедно като извършители на най-различни безобидни лудории и от време на време придружавани от имената на Ремус Лупин или на Питър Петигрю. И докато преписваше всичките им пакости и наказания, той се питаше какво ли става навън, където мачът вероятно беше започнал току-що… и Джини играеше търсач срещу Чо…
Хари поглеждаше отново и отново към големия часовник, който тиктакаше на стената. Струваше му се, че върви два пъти по-бавно от обикновените часовници: дали Снейп не го беше омагьосал да изостава? Просто беше невъзможно Хари да е тук само от половин час… от един час… от час и половина…
Когато стрелките на часовника показаха дванайсет и половина, стомахът на Хари започна да къркори. В един и десет Снейп, който не беше проронил и дума, откакто беше възложил задачата на Хари, най-сетне вдигна поглед.
— За днес достатъчно — каза той ледено. — Отбележи мястото, докъдето си стигнал. Ще продължиш следващата събота в десет часа.
— Добре, сър.
Хари пъхна напосоки в кашона едно прегънато картонче и побърза да излезе, да не би Снейп да размисли, после хукна нагоре по каменните стъпала, като надаваше ухо да долови някакъв звук откъм игрището, но не чу нищо… значи мачът бе приключил…
Поколеба се пред претъпканата Голяма зала, сетне се завтече нагоре по мраморното стълбище — и да бяха били, и да бяха паднали, грифиндорци празнуваха или поливаха мъката си в своята обща стая.
— Quid agis?27 — каза той плахо на Дебелата дама, понеже не знаеше какво ще завари вътре.
Изражението й беше непроницаемо, когато тя отговори:
— Ще видиш.