Госпожа Уизли трополеше, приготвяйки закуската някак разсеяно, и хвърляше сърдити погледи към синовете си, докато обръщаше наденичките в тигана. От време на време си мърмореше нещо като „не знам какво сте си въобразявали…“ и „никога не бих допуснала…“
— Ти изобщо не си виновен, миличък — увери тя Хари, като изсипа осем-девет наденички в чинията му. — Ние с Артър също се тревожехме за теб. Тъкмо снощи си казахме, че ще отидем да те вземем, ако до петък Рон не получеше от теб отговор на писмото си. Но все пак… — и тя добави и три пържени яйца в чинията му — …да се лети с незаконна кола през почти половината територия на страната… Ами можеха да ви видят…
Тя небрежно махна с пръчката си към мивката и съдовете започнаха да се самоизмиват с леко потракване.
— Беше облачно, мамо! — обади се Фред.
— Не говори с пълна уста! — скара се майка му.
— Те го държаха гладен, мамо! — каза Джордж.
— Млъкни! — нареди госпожа Уизли, но изражението й малко поомекна, когато се залови да реже на Хари филийки и да ги маже с масло.
В този момент вниманието на всички бе привлечено от малка червенокоса фигурка в дълга нощничка, която се появи в кухнята, нададе лек писък и хукна обратно навън.
— Джини — прошепна Рон на Хари. — Сестра ми. Цяло лято говори за теб.
— Да, ще ти поиска и автограф, Хари — засмя се Фред, но улови погледа на майка си и се наведе над чинията, без да проговори повече.
Никой не отрони дума, преди и четирите чинии да се опразнят, което стана удивително бързо.
— Ама че съм уморен! — прозина се Фред, като остави най-сетне ножа и вилицата. — Ще ида да си легна…
— Нищо подобно! — сопна се майка му. — Сам си си виновен, че не си спал нощес. Сега ще вземеш да обезгномиш градината, че няма оправия с тая напаст.
— О, мамо…
— И вие двамата също — добави тя и погледна строго Рон и Фред. — А ти можеш да си лягаш — обърна се тя към Хари. — Не си ги карал да хвърчат с тая загубена кола.
Но Хари, който се чувстваше съвсем бодър, бързо предложи:
— Аз ще помагам на Рон. Никога не съм виждал как се обезгномява…
— Много си любезен, миличък, ама това е досадна работа — каза госпожа Уизли. — Е, да видим сега какво пише Локхарт по въпроса. — И свали от полицата една тежка книга.
Джордж изпъшка:
— Мамо, знаем как се обезгномява градина.
Хари погледна корицата на книгата в ръцете на госпожа Уизли. На нея от край до край бе написано с красиви златни букви „Гилдрой Локхарт: Наръчник за борба с домашните вредители“. От голямата снимка гледаше красив магьосник с вълниста руса коса и ведри сини очи. Както навсякъде в магическия свят, снимката се движеше: вълшебникът, който трябва да беше Гилдрой1 Локхарт, намигаше доста дръзко на всички. Госпожа Уизли му се усмихна широко.
— О, той е великолепен! — каза тя. — Познава всички домашни вредители и е написал чудесна книга…
— Мама го харесва — пошепна Фред, но така, че да го чуят всички.
— Я не ставай смешен, Фред — отвърна госпожа Уизли, а страните й поруменяха. — Е, щом знаете по-добре от Локхарт, вървете и се залавяйте за работа, ама тежко ви, ако после намеря и едно гномче в градината, като дойда да проверя.
Като се прозяваха и мърмореха, тримата Уизли се затътриха навън, а Хари тръгна по петите им. Градината беше просторна и изглеждаше точно както трябва — според Хари. Семейство Дърсли не биха я харесали, защото имаше много плевели, а тревата не беше косена. Край зидовете бяха израсли криви чворести дървета, от всяка леха бяха избуяли растения, каквито Хари не беше виждал преди, а голямото зелено езеро беше пълно с жаби.
— Знаеш ли, че и мъгълите имат гномчета в градините си — каза Хари на Рон, като прекосяваха поляната.
— Аха, виждал съм ги ония неща, дето им викат гномчета — отвърна Рон, сгънат на две с глава между божурите. — Приличат на някакъв дебел малък Дядо Коледа с въдица…
Чу се силен шум от боричкане и тътрене, божурите се разтресоха и Рон се изправи.
— Ето какво е гномче — каза той смръщен.
— Пусни ме! Пусни ме! — квичеше гномчето.
Изобщо не приличаше на Дядо Коледа. Беше дребно и жилаво, като от кожа, с голяма кръгла плешива глава, подобна на картоф. Рон го държеше с протегната ръка, а то риташе с грубите си крачета. Тогава Рон го хвана през глезените и го обърна надолу с главата.
— Сега се прави така — заобяснява той, като вдигна гномчето над главата си („Пусни ме!“) и започна да го върти в големи кръгове като ласо. Виждайки ужасеното лице на Хари, Рон добави: — Нищо им няма, просто трябва да бъдат толкова зашеметени, че да не намерят обратния път до дупките си.