Леля Петуния, кокалеста и с конски черти на лицето, скочи от масата и се завзира през кухненския прозорец. Хари знаеше, че направо би умряла от удоволствие първа да позвъни на горещата линия. Леля Петуния бе най-любопитната жена на света и повечето време от живота си прекарваше в шпиониране на своите скучни и безобидни съседи.
— Кога най-сетне ще се научат — възмути се вуйчо Върнън и удари с моравия си юмрук по масата — че такива хора се оправят само на бесилото!
— Абсолютно си прав! — каза леля Петуния, все още вторачена в градинския боб на съседите.
Вуйчо Върнън пресуши чашата с чай, погледна часовника си и рече:
— Тръгвам след минутка, Петуния, че влакът на Марджи пристига в десет.
Хари, който в мислите си бе на горния етаж при своя комплект с принадлежности за метла, се приземи с неприятен удар.
— Леля Мардж ли? — изтърси той. — Т-тя ли ще идва?
Леля Мардж бе сестра на вуйчо Върнън. Макар да не беше кръвна роднина на Хари (чиято майка бе сестра на леля Петуния), той бе принуждаван да й вика „леля“, откакто се помнеше. Леля Мардж живееше в провинцията в къща с голяма градина, където отглеждаше няколко булдога. Тя не идваше често на „Привит Драйв“, защото не й даваше сърце да се раздели задълго със скъпоценните си кучета, но Хари не можеше да забрави нито едно от гостуванията й.
На петия рожден ден на Дъдли леля Мардж бе удряла Хари с бастунчето си по пищялите, за да не победи Дъдли на „Не се сърди, човече“. Няколко години по-късно се бе появила за Коледа с дистанционно управляван робот за Дъдли и кутия кучешки бисквити за Хари. При последното й посещение, в годината преди Хари да постъпи в „Хогуортс“, той случайно бе настъпил лапата на любимото й куче. Рипър1 подгони Хари, който избяга в градината и се покачи на едно дърво, а леля Мардж склони да си прибере кучето от двора едва късно след полунощ. Дъдли още се смееше със сълзи, като си спомнеше случката.
— Мардж ще ни гостува една седмица — процеди вуйчо Върнън през зъби. — Та като стана дума за това, трябва да се разберем по някои въпроси, преди да ида да я посрещна.
Дъдли се изхили и отмести очи от телевизора. Любимото му развлечение бе да гледа как баща му гълчи Хари.
— Преди всичко — изръмжа вуйчо Върнън, — трябва да държиш цивилизован език, когато разговаряш с Мардж.
— Добре — мрачно каза Хари, — ако и тя говори с мен на такъв език.
— Второ — продължи вуйчо Върнън, като се направи, че не е чул отговора, — тъй като Мардж не знае нищо за твоята ненормалност, не желая никакви, ама никакви странни работи, докато тя е тук. Ще се държиш прилично, ясно ли е?
— Ако и тя прави същото — рече Хари през зъби.
— И трето — продължи отново вуйчо Върнън, а малките му очички бяха заприличали на цепки върху месестото мораво лице, — казал съм на Мардж, че посещаваш Строго охранявания център за непоправими непълнолетни престъпници „Свети Брут“.
— Какво? — викна Хари.
— И не проваляй това твърдение, момче, ако не искаш да си имаш неприятности — изсъска вуйчо Върнън.
Хари седеше пребледнял и вбесен, без да отмества поглед от вуйчо Върнън, и не можеше да повярва. Леля Мардж на гости за цяла седмица — това бе най-лошият подарък за рожден ден, който бе получавал от Дърсли, като се брои и един чифт стари чорапи на вуйчо Върнън.
— Е, Петуния, отивам на гарата — надигна се тежко вуйчо Върнън. — Искаш ли да се повозиш дотам, Дъдли?
— Не искам — отвърна Дъдли, който отново се беше вторачил в телевизора, щом баща му бе приключил със заплахите срещу Хари.
— Дъденцето трябва да се премени за посрещането на леличка — намеси се леля Петуния и приглади гъстата русолява коса на сина си. — Мама му е купила една хубава нова папийончица.
Вуйчо Върнън потупа Дъдли по месестото рамо.
— Хайде, скоро ще се върна — каза той и излезе.
На Хари, все още зашеметен от ужас, внезапно му хрумна една идея. Той заряза препечената си филийка и последва вуйчо Върнън до входната врата.
Вуйчо Върнън тъкмо си обличаше палтото за шофиране.
— Теб няма да те взема — озъби се той на Хари като го видя, че чака.
— Аз и не искам — отвърна ледено Хари. — Трябва да те питам нещо.
Вуйчо Върнън го погледна подозрително.
— На третокурсниците в „Хог…“ в моето училище им е разрешено да посещават понякога близкото село — започна Хари.
— Е, и? — сопна се вуйчо Върнън, като откачи ключовете за колата от кукичката за вратата.